• „ТВЪРДЕ КРАСИВА СИ, ЗА ДА СЕДИШ В ИНВАЛИДНА КОЛИЧКА“

    by  • 01.06.2016 • Нина Жишева • 0 Коментара

    Джесика е адвокат човешки права в окръг Колумбия и фокусира практиката си върху проблемите в сферата на уврежданията. Интересите и падат върху трудовата заетост на хората с увреждания, правото на еднакъв достъп и включване в общността. Когато не е заета с работата си, тя може да бъде открита да експериментира със своя мултикукър, да се гушка с малкото си чихуа-хуа, или да скача с парашут от самолет. 

    12

    Джесика Хънт

    Наскоро се бях преместила в Окръг Колумбия и се разхождах из Кристъл сити (съвсем близо до Арлингтън, където работех) в своята черна електрическа количка. Точно тази сутрин се бях запътила към пекарна Корнър, за да си взема кафе. Всеки ден минавах по един и същи път – от Метро до работата ми и пекарната беше моето място, от където си купувах кафе. Всяка сутрин виждах същите хора, наредили се на опашката, тръпнейки за своята сутрешна доза кофеин, за която търпеливо чакаха.

    Свиквайки с новата си електрическа количка, аз бавно откривах, че животът на колела не е чак толкова лош. Например, много по-лесно ми беше да вървя в крак с приятелите си. Можехме да се разхождаме заедно и да бъда част от всеки разговор, вместо непрекъснато да изоставам назад. В количката си не усещах предишната умора. Не се потях толкова, ако изобщо се потях, защото да управлявам джойстика ми костваше много по-малко усилия, отколкото да движа ръцете и краката си напред и назад. В резултат на това гримът ми изглеждаше много по-красив, тъй като се запазваше на лицето ми за по-дълго време и можех да нося по-малко практични обувки, защото вече ходех значително по-малко, отколкото някога съм ходела в живота си.

    Дългата ми руса коса стоеше сладурски на мястото си, украсена от лъскавата ми черна лента за коса. Бях облякла тясна рокля на бяло и черно райе, на краката си носех високи до коляното черни боти. Подадох фирмената чаша за кафе, на която беше изписано името на фирмата Институт за защита на равните права на труд, на касиерката. Върнаха ми я пълна с моето любимо европейско кафе. Касиерката, която вече ме познаваше и по име, ми благодари и аз се отправих към вратата.

    Както си вървях към изхода, един мъж от опашката ме спря и ми каза „Извинете, но… вие сте прекалено красива, за да седите в количка.“ Това, предполагам, беше неговата идея за свалка. За мен тъпото му изказване нямаше нищо общо с флирта. Къде, по дяволите, трябваше да бъда? Боса и бременна в неговата кухня? И, ако аз бях твърде симпатична, за да седя в количка, той какво искаше да каже? Че всички, които ползват инвалидни колички по правило са несимпатични? Игнорирах „комплимента“ му и продължих към работата си. Имах и да ходя на различни места.

    Но колкото повече мислех за тази среща, толкова повече се вбесявах. Като цяло, обществото и водещите медии представят тези, които използват инвалидни колички, както несъвършени по някакъв начин или като старци. Дори и някой, който се опитва да запази положителна нагласа за своето увреждане много трудно успява да не се поддаде на негативизъм, дори и от време на време.

    Момичета на тийнейджърска възраст, тези, навлезли в двайсетте, както и по-възрастните жени много често имат проблем с приемането на това как изглежда тялото им…..и аз не се различавам от повечето от тях. Склонни сме почти винаги да се притесняваме какво мислят другите за нас, най-вече ни потиска мнението им за физическия ни изглед. Това е причината  винаги, когато момче или мъж коментира моята красота, да го взема насериозно и да бъда много подозрителна.

    Не ме разбирайте погрешно, аз искам да бъде обичана най-вече заради интелекта и душата ми…, но не е казано, че не трябва да се чувствам красива или дори секси, понякога. Искам да знам, че мъжът, който си съставя мнение за мен от пръв поглед, е способен да види, че съм привлекателна.

    Често другите гледат на хората с физически или други интелектуални увреждания като на безполови същества и всяко споменаване от наша страна за секс или за собствени деца, се счита за табу. Но, когато погледна назад в моите бивши връзки, аз убедено мога да кажа, че съм била обичана и аз съм обичала. Разбира се имало е и истински издънки.

    Вероятно най-сериозната и най-лошата беше връзката ми с моето сериозно гадже. Той беше първият, с когото излизах на срещи и също имаше увреждане. Карахме се най-вече поради моята несигурност в неговите чувства към мен. Той непрекъснато ми повтаряше, че хората „очакват от нас да бъдем заедно“, защото и двамата страдаме от ДЦП и понякога ми казваше, че той не би могъл да се среща с някое „нормално“ момиче.

    Като ми говореше така, аз приех същия начин на мислене. Какво неправилно имаше в него? Истинският спад в отношенията ни настъпи, когато той ми заяви намерението си да се ожени за мен. Бях направо на седмото небе от щастие и бях убедена, че най-накрая съм открила човекът, който ще ме обича със същата пламенна и безусловна любов, като моята към него.

    Докато един миг ме блъсна обратно към реалността.

    Той хвана лицето ми в ръцете си, нежно обхвана бузите ми в шепите си, погледна ме право в очите и каза „Мисля, че вече мога спокойно да приема факта, че имаш ДЦП.“

    „Моля?“ попитах аз с треперещ глас – не вярвах, че чувам добре какво ми казва.

    Той повтори думите си, с по-висок глас; прозвуча сякаш беше горд от способността си да пренебрегва недостатъците ми.

    Дълго мълчах. Не можех да разбера как някой, който очакваше другите да го приемат заради самия него, можеше да гледа на мен пред същата мътна лупа, която той самият ежедневно отричаше за себе си. Започнах да се чудя какви ли бяха мислите му за мен преди това внезапно признание как е бил привлечен от мен, ако приемането на „характерните особености“, които и двамата споделяхме, му бе отнело толкова дълго време.

    Тогава аз разбрах, че съм очаквала от него точно толкова, колкото бих очаквала от всеки друг мъж – онзи вид любов, който вижда над физическото. Любовта, която устоява на всичко. Любовта, която наистина означава нещо. Мислела съм си, че след като и той има увреждане, значи е станал по-разбиращ, по-състрадателен към мен и не би обръщал внимание на лудите ми спастични изражения на лицето, на странната ми походка така, както аз съм приемала неговите. Дори аз правех много повече от това – обичах го заради тях.

    Намирах гъгнещия му, поради операция на гърлото, говор за много секси; усещах треперещите му ръце и трудната му походка като успокояващи, защото бяха нещо познато, свойско. Искайки от него да пренебрегне всички мои недостатъци, аз не исках от него достатъчното. Исках нещо повече – исках той да ги обикне.

    Сега чакам онзи човек, който ще сметне кривата ми усмивка за чаровна, ходенето ми на пръсти ще го успокоява; свитите пръсти на краката ми за него да бъдат нещо уникално, нещо само мое… независимо колко странно изглеждат. Щом те са част от мен, той би трябвало да обича и тях.

    Автор – Джесика Хънт

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *