• Аз съм аутист и не искам да ме „поправяте“

    by  • 26.11.2020 • admin, Нина Жишева • 0 Коментара

    През годините имаше много проекти и кампании, които бяха насочени към разпространяване на осведомеността за аутизма. Те варират значително от набирането на средства до определени лозунги. Въпреки тези усилия, много от организациите, които ги създават, забравят едно – да ни приемат такива, каквито сме.

    В продължение на много години изглежда, че обществото винаги има голямо желание да „поправи“ аутистите. Сега не говоря за това как да управлявам тревожността или нещо подобно, а за това как те се представят. Например, обществото се опитва да потисне интересите, които може да има аутистът, тъй като те могат да бъдат разглеждани като „странни“. Това, което те не знаят, е, че този интерес може да е нещо, което ги прави уникални и може да ги доведе до страхотна кариера някой ден.

    Друго нещо е, че хората биха ни казали, че трябва да скрием своя аутизъм. Да скрием нашия аутизъм? Какво по дяволите означава това? Означава ли това, че намираме дупка и поставяме аутизма си там? Сериозно, това означава, че трябва да скрием нашите характеристики или да правим това, което е известно като маскиране. Например, не бива да правим неща като поклащане напред-назад, когато сме притеснени. Ами ако това е нещо, което помага на аутиста да се успокои? Ами ако това им помага да не се взривят емоционално? Сериозно, ако искат да ни приемат като аутисти, каквито сме, тогава те трябва да вземат предвид, че това са нещата, които някои от нас правят, за да функционират.

    Потискането на такива характеристики не само ни лишава от възможността да се справим, но също така може да доведе до това аутисти да бъдат заклеймени вътрешно и външно. Това не е начинът на мислене, който трябва да имаме, за да напреднем като общество.

    През живота си научих, че тази велика идея за поправяне не е само към хората с аутизъм. Хората, които се занимават с психични проблеми, също са засегнати от този манталитет. През цялата история на тези с диагнози за психично здраве, вариращи от тревожност до депресия до биполярно до шизофрения, се гледа като на бреме. Винаги, когато човек има симптоми, обществото от всички нива се притичва на помощ със своята безкрайна мъдрост и с надеждата да ги поправи.

    Този тип поправяне включва намаляване на проблемите ни, като ни казва да се измъкнат от него. Приятно насърчение, нали? Хората с екстремни проблеми с психичното здраве дори биват хоспитализирани без шанс да получат необходимата им помощ. Дълги години това беше начинът да се „лекуват“ хората с психични проблеми. Този тип поправяне довежда до това тези хора да се срамуват от своите диагнози и да ги премълчават. Това от своя страна ги кара да не търсят помощта, от която се нуждаят. Което в крайна сметка води до това, че те не получават никаква подкрепа през целия си живот.

    Това изглежда мрачна картина, но има подобрения. Има хора с проблеми с психичното здраве, които вече се застъпват за промяна. Този тип застъпничество доведе до повече служби за общностно психично здраве и законодателни промени към подобряване на живота на хората с проблеми с психичното здраве, като например възможността да получат работа и жилище. Наблюдава се също много подобрение на видовете терапия, които могат да се използват, като например CBT[1], за да се помогне на тези индивиди да се справят със своите симптоми.

    Същото би могло да се каже и за аутистите. През последните няколко години много аутисти започнаха  да говорят за проблемите и станаха самозастъпници. Тези защитници, като мен, все повече заговарят, че имат право да получат необходимото, за да живеят пълноценен живот, като заетост, здравеопазване, жилища, поведенчески здравни услуги и много други. Тези адвокати, както и адвокатските организации, също постигнаха голям напредък към групи, които искат да облъчат аутизма и да видят аутистите като болест, като например организацията, отговорна за кампанията Light Up Blue.

    Както можете да видите,  постигнат е напредък за аутистите и популацията на психичното здраве. Това обаче е само една стъпка и добрата борба трябва да продължи. И още нещо, най-важното – преди обществото да иска да ни „поправи”, то трябва да ни изслуша. Това е ключът, необходим за растежа и напредъка.

    Робърт Шмус

    [1] когнитивна поведенческа терапия

    Превод – Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *