• Да, можем да носим бижута дори и с увреждания или хронични болки

    by  • 15.12.2020 • admin, Нина Жишева • 0 Коментара

    Всеки ден нося много бижута. Гривни, обеци, колие, гривна на глезена и девет пръстена.

    Бижутата ми са един от начините, по които се изразявам. Всяко бижу, което нося, има предназначение и значение. По някакъв начин аз представям личността си посредством тях.

    Не виждам връзка между това как се чувствам физически и избора на бижута, който правя всеки ден. Моето недиференцирано заболяване на съединителната тъкан не се вижда лесно. То се проявява като болка, умора и слабост в левия ми крак. Усещам го всеки ден, дори ако другите не могат да го видят.

    И това определено създава известно объркване за приятели и познати. Това, че съм украсена с бижута, не съвпада с техните предварителни идеи за това как трябва да изглеждам, докато ме боли. Сякаш присъствието на бижутата ми означава, че болката ми не би могла да бъде толкова лоша, колкото твърдя.

    „Но вашите бижута винаги са така добре съчетани“, каза ми един човек.

    „И все пак имаш обеци“, каза друг човек.

    Важно е да запомните, че много хора не изглеждат „болни“, каквото и да е вашето определение за болен. Но това не означава, че много хора все още не преживяват дните си с хронични, често болезнени заболявания/състояния/разстройства/увреждания. Те просто не се виждат на пръв поглед.

    Винаги съм се радвала на бижута. Спомням си, че като малко момиченце се правех на „филмова звезда“, обикаляйки хола на нашето семейство, накичена с червените ми пластмасови слънчеви очила, пластмасови мъниста около врата и пластмасови обеци, закачени на ушите ми.

    Докато бижутата ми сега са повече сребърни, отколкото пластмасови, едно нещо остава същото. Нося бижутата си за себе си, не за да впечатлява никой друг.

    Не се опитвам да бъда забелязана. Не търся комплименти.

    Може би нося бижутата си, за да се убедя, че нещата не са „толкова лоши“. Че въпреки че не мога да ходя толкова бързо или толкова далеч, пак мога да си сложа обеците. Въпреки че не винаги мога да завърша пазаруването на хранителни стоки, без да се боря със сълзите, мога да нося колие, което допълва обеците ми.

    Но всъщност, колкото по-дълго живея с това автоимунно заболяване (вече 10 години), толкова повече осъзнавам, че нося бижутата си, защото се опитвам да задържа част от себе си. Опитвам се да продължа да бъда Уенди, каквато винаги съм била.

    Не мога да контролирам потрепването на мускулите си. Не мога да контролирам стягането на прасеца, подобно на начина, по който се чувствате, когато маншетът за кръвно налягане се стегне около ръката ви. Не мога да контролирам чувството за тежест, което изпитвам в левия си крак, сякаш имам невидими тежести.

    Но мога да контролирам избора си на бижута.

    Следващият път, когато някой коментира избора ми на бижута, надявам се, че това не зависи от моето медицинско състояние. Надявам се да видят бижутата такива, каквито са. Сладко: пръстен, гравиран с името и датата на раждане на сина ми. Пълно със смисъл: една перлена обица (за втората дупка в дясното ми ухо), подарена от съпруга ми на нашата 20-та годишнина от сватбата. Цветно: пръстен с форма на сърце, опал, който си купих скоро след раждането на сина ми.

    Така че – харесвайте бижутата ми. Не се изненадвайте, че ги нося.

    Уенди Кенър

    Превод – Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *