• Деинституционализацията в България! А дано, ама надали!

    by  • 10.10.2013 • Твоята позиция • 0 Коментара

    Моето кратко и едновременно дълго пътуване до Съединените щати – с една едничка цел: Света да види през моята лична история съдбата на много хора с увреждания.

    Как се стигна до това пътуване.

    Бях поканенeна от шведската организация STIL (Стокхолмски кооператив за лична помощ) като част от официалната правителствена делегация на Швеция в 68-мата сесия на Общото събрание на ООН и да направя презентация в съпътстващо събитие на тема: Преминаване от бедност и социално изключване към независим живот на хората с увреждания (Progres from Poverty and Social Exclusion Towards Independent Living on Persons with Disabilities).

    За първи път се сблъсквах с факта, че трябва да си извадя виза и първо да платя за нея, за да ида на интервю. На интервюто ме питаха с каква цел отивам, имам ли роднини в Щатите, от колко години работя в сферата на уврежданията, колко страни съм посетила. Едновременно с това течеше и подготовката на презентацията ми, основното нещо, заради което се бях запътила към Ню Йорк – тя до последния момент търпеше промени, хвърчеше по мейлите между София и Стокхолм, където Джейми, Катарина, Капка и Митко помагаха както за съдържанието, така и за „художественото“ оформление.

    В събота на 21-ви септември излетяхме за Варшава и оттам за Ню Йорк. Полетът беше дълъг и уморителен. Разликата във времето също оказа своето влияние – часовете вървяха напред, а часовниците ни назад. Пристигнахме в Ню Йорк по тъмно и капнали от умора. На другия ден – 22 септември трябваше да станем рано, за да отидем в една от сградите на ООН, където трябваше да ни се издаде пропуск с електронен подпис и снимка. Дългото чакане, навалицата и стоенето на крак ме изтощи до край. Последва дълга делова среща с колегите от Швеция за уточняване на подробности около събитието, моята презентация и всякакви други аранжименти с нюйоркски привкус.. Заспах непробудно – все още нямах представа дали е нощ или ден, беше просто тъмно. Събудих се с мисълта за кафе и разходка по близките улици. В началото малко главата ми се замая от огромните сгради, помислих си, че не бих живяла в такъв мегаполис, където няма зеленина около сградите. Но нещо друго ме грабна, нямате си представа там каква е атмосферата – разхождах се и се наслаждавах на пъстрия свят, ходех бавно защото все още краката ми трепереха от умора. Такава пъстрота от националности и култури никъде не бях виждала освен в Англия, но в сърцето на Ню Йорк тя блесна пред мен с цялата си красота и различие. Живостта и пъстротата наоколо ме изпълваше с енергия, динамиката сякаш пулсираше в мен, чувствах се страхотно. Другото, което забелязах, навсякъде беше достъпно, тротоарите скосени. Седейки на спирката, минаха няколко автобуса, всичките пригодени за хора с увреждания и спирайки, се накланяха, „подканяйки“ ни да се качим. Помислих си, колко ли по-спокойно щеше да ми бъде да пътувам в градския транспорт в града в който живея в България – без да се оглеждам кой е достъпен и кой не, без да гадая дали следващия непременно ще е достъпен, без да чувам приказките на шофьорите, че видите ли има си специализиран транспорт. Никъде не видях паркирани коли пред спирките или на тротоарите, никъде не зърнах бездомни кучета, от които се страхуваш, особено през зимата, когато са на глутници. С една дума – ДОСТЪПНАТА среда е нещо нормално там, нещо, което просто се случва.

    На другия ден сутринта попаднах в записното студио на Отворено общество, където взеха интервюта от мен и от Капка. Аз описах накратко живота си, а водещата – с широко отворени очи – ми задаваше въпрос след въпрос: защо не са ми дали да уча в художественото училище, защо не ми дават общинско жилище, щом искам да напусна дома, защо… Моите отговори не й звучаха достоверно, не можеше да проумее в каква държава живея…

    След това се отправихме към сградите на ООН през тежкия нюйоркски трафик и затворени улици. Презентацията ми възбуди интереса на всички в залата – кратка, но изразителна заради многото снимков материал, хвърли участниците в недоумение (можете да я видите по долу). Ако не говорех в първо лице единствено число, вероятно нямаше да повярват, че това се случва в държава-членка на Европейския съюз. След мен Капка сподели варианти за промяна, която могат да предизвикат донорите заедно с държавата, стига да поискат. След края на събитието почти всички се изредиха да ни благодарят за интересната презентация.

    Тръгнах си от Ню Йорк с надеждата, че нещата не са напразни, че не бива да се спира дотук, че светът трябва да знае за съществуването на огромни институции, където са затворени много човешки съдби.

    http://www.slideshare.net/slideshow/embed_code/27058328

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *