• Изповедта на една майка на дете с психичен проблем

    by  • 16.11.2020 • admin, Нина Жишева • 0 Коментара

    Виждали ли сте вътрешността на психиатрията? Ако не, позволете ми да нарисувам картината вместо вас.

    Стените са боядисани в скучен, неутрален, почти бял цвят. Всяка стая е лишена от всичко, което може да се използва като оръжие. Това включва електрически кабели, тънки листове, обувки, моливи; разбирате идеята. В ъгъла на стаята, където седи телевизорът, има кутия от дебела нечуплива пластмаса. Матраците са облицовани с найлон и пациентите получават тънки престилки от хартия в замяна на своите „улични дрехи“.

    Сега, ако можете, представете си дете на осем години. Представете си, че детето е расло във вас в продължение на девет месеца и ви е направило майка. Една вечер нещо в главата му прищраква и се обръщате, за да я видите да стои на дивана с огромен нож в ръцете си.

    Противно на общоприетото схващане, детето ми не е било малтретирано.

    Не беше оставена да се успокоява като бебе. На всеки неин плач съм отговаряла с много внимание и целувки.

    Дъщеря ми е интелигентна. Критериите за четене на нейните години са изпълнени и надвишени. Способността й да съпреживява е поразителна. Когато нейният болен прадядо започна да губи зрението си, тя го поддържаше с нежност, която не се вижда често при дете на нейната възраст.

    И така, защо трябва да изпитвам такава огромна, смазваща душата вина, че търся грижи, които в този момент не мога да осигуря? Ако детето се разболее поради пневмония или морбили, със сигурност родителите му няма да бъдат осъдени за хоспитализацията му. Защо е по-различно за дете, страдащо от заболяване, което не можете да видите?

    Майките не трябвало да предават децата си на непознати в разгара на емоционална криза.

    Това противоречи на нашето естествено желание да „поправим“ това, което ги боли. Затова всеки ден се взирам в часовника и чакам един от трите пъти, в които мога да говоря с нея. Неспособна да седна или да се отпусна, ходя часове наред, чудейки се коя версия ще получа. Ще ми се сърди ли, или ще хлипа неудържимо да ме моли да я отведа у дома?

    Можете ли да си представите това? Кажете на детето си, че не може да се прибере у дома. Живея в постоянна тревога, неспособна да се съсредоточа върху нищо различно от онова мъничко човече, на което не мога да помогна. Яде ли добре? Сестрите отнасят ли се към нея с доброта и състрадание? Предадох ли детето си?

    Усещам как думите, които искам да кажа, се натрупват тежко в гърдите ми. Натискът става толкова силен, че е чудо, че все още мога да си поема въздух. Накрая взимам писалката и хартия и започвам да нижа дума след дума.

    Непрекъснато се старая да й напомням колко е обичана и че единствената ни надежда е да й помогнем да успокои непрестанната буря, която бушува в нея.

    Членовете на семейството с добри намерения предполагат сканиране на мозъка и кръвни изследвания. Въпросите за бързите реакции относно продължителността на престоя й и промените на лекарствата са достатъчни сами по себе си, за да ме тласнат към много тънкия ръб, върху който се опитвам да балансирам.

    Психичните заболявания не са ясни.

    Не винаги има „спусък“. Търсенето на диагноза не е нищо повече от това да настроите собствения си ум да се успокои. Лекарството не е „едно, подходящо за всички“. Дори ако се открие нещо, което да облекчи симптомите, то няма и не може да осигури лечение.

    Тази буря ме блъска силно срещу основата, на която разчитам. Пукнатините започнаха да се разпространяват и почвата под моите крака вече не е твърда. А трябва да бъда силна. Заради детето си.

    Ашли Роджърс

    Превод – Нина Жишева

     

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *