• Как би следвало да разсъждава и действа една истински независима личност?

    by  • 27.05.2012 • Твоята позиция • 0 Коментара

    Само живеенето не стига, човек трябва да има слънце, свобода и малко цветя.

    Ханс Кристиан Андерсен


    Напоследък много започнахме да говорим за независимия живот на хората с увреждания. Да го обсъждаме, да го предъвкваме, да търсим виновати и невинни за това доколко независимо или зависимо живеем. Дори започнахме и една импровизирана дискусия с един млад човек във фейсбука, много готин, както харесва да се приема той. Та този млад човек постави въпрос, който, лично на мен, ми се стори доста интересен и провокативен. А именно – „как би следвало да разсъждава и действа една истински независима личност?“ А аз бих попитала – какво всъщност ни прави независими? Когато заговорим за независим живот на хора с увреждания, обикновено първото нещо, което споменаваме, е услугата асистент за независим живот. И тази услуга е безспорно необходима, за да бъде независим един човек в инвалидна количка, с квадрипареза, например. Но… ето тук идва и моето специално НО. Само и единствено в нея ли се състои нашата истинска независимост?  Този млад човек, за когото споменах по-горе, твърди, че неговата независимост е в начина, по който се възприема той, а той се възприема на първо място като човек, като готин, забавен, интересен, позитивен, уверен в себе си и уменията си и чак след всичко това идва напълно незначителният, според него, факт на увреждането. Аз съм имала случаи да срещна хора, които при запознаването си с мен са представяли увреждането си още преди да споменат името си. Срещала съм се с хора, които, виждайки количката ми, най-напред са ме питали от какво съм болна, а чак след това са се сещали да попитат за името ми или за образованието и квалификацията ми, в случаите, когато съм кандидатствала за работа. Познавам хора, които много свенливо представят себе си, притеснявайки се от увреждането си, познавам и такива готини, позитивни, интересни, забавни хора, за които увреждането е просто само едно досадно глупаво стечение на обстоятелствата… като това да завали проливен дъжд, точно когато си излязла навън с ефирната си нова рокля. Близка съм и с хора, които плахо свеждат глава пред  простотията, дебелащината и грубостта на системата и нейните чиновници, от страх да не я разсърдят, защото тя е само една, а без нея накъде? Без помощи, без добавчици за туй-онуй, без  точици за асистент… страшничко си е, трябва да признаем. Познавам и хора, които по никакъв начин не могат да допуснат и дори мисълта да поверят живота и ежедневието си на някой, който е различен от роднина. Да кажа и за себе си – аз съм от ония, които са се приели такива каквито са – добра или лоша, готина или не, интересна или не, обичлива или не, аз просто съм си такава, а не защото съм в инвалидна количка. Количката ми по никакъв начин не е оформил светоприемането ми, отношението ми към хората, изискванията ми към тях. Фактът, че съм в количка е определил само начинът на организация на ежедневието ми, така че да мога да се справям максимално независимо, за да ми е хубаво на душата, да се чувствам достойно. Е, твърде възможно е и да ме е направил малко по-борбена. Гадничката част от моята организация на средата е, че тя се свежда само до дома и двора. От там нататък, попадам в ръцете на Системата. А тя никак не е грижовна към хора като мен. Не споменах всичко това по-горе, за да съдя или да хваля някого. Разбира се, аз гледам на нещата от моята си камбанария.  Много ми е любопитно да видя и вашата гледка. Споделете…

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *