• КАК КЪНТИ ЕДНА ГНЕВНА „КУХА ЛЕЙКА“

    by  • 14.12.2016 • В окото на събитието • 0 Коментара

    Приятели, читатели, както повечето от нас вече знаят, на 7-ми декември се състоя поредният протест на родителите на деца с увреждания. В този мразовит ден хора от цяла България доведоха децата си в столицата, пред сградата на Парламента, за да го арестуват символично. Тази върховна българска институция и пръста не си мърда за хората с увреждания, изобщо не й пука за децата с увреждания и реагира на човешки глас само преди избори, но единствено, за да роди следващата си глупост.

    В протеста участва и Красимира Обретенова от гр. Добрич, един от организаторите му, заедно с дъщеря си Пасионария, която порасна по подобни събития. Не можах да не задам няколко въпроса на Краси, която също беше и  една от майките, наречени на миналия протест „кухи лейки“ от народен представител.

    Та, Краси,

    1. Защо протестирахте?

    Защото съм длъжна да го правя, щом съм осъзнала, че проблемът не е в уврежданията на детето ми, а в начина на функциониране на социалната „интеграционна” система. Още повече съм длъжна да протестирам, защото тази система, чрез институциите – държавни и местна власт, „национално” представени НПО за и на хора с увреждания, освен че унищожава хората с увреждания,  пропилява огромен финансов и човешки ресурс, което е проблем вече не само на общността, но и на цялото общество.

    Най-впечатляващият цинизъм на  социално-административното статукво в момента са тъй наречените „национално представени организации на и за хора с увреждания“. Това е нашата номенклатура, субсидирана от държавата и работеща за административната и политическа олигархия, а не за хората с увреждания. Тези организации обикалят  нормалния свят за сметка на данъкоплатците, но не правят нищо, за да реформират системата като „по нормалния свят“.

    Нещо повече – някои от тези организации пасивно или активно подпомагат „държавата“ да превръща децата с увреждания в стока! Вместо семействата да се подкрепят, те са стимулирани да си изоставят децата с увреждания, за да може да се печели от услугите в деинституционализацията – строителство на защитени жилища, центрове от нам’си’к‘в тип, приемни грижи и борба с безработицата. В този процес много от национално представените са доставчици на услуги, другата форма на цинизъм за общността ни.

    2.Какво трябва да се промени в политиката за хора с увреждания у нас?

    На първо място административни и нормативни реформи- излизане на сектора от сферата на социално подпомагане по признак увреждане /от АСП/. Създаване/или преформулиране на АХУ /от институция  към МС/ в изпълнителната власт – орган, компетентен за ПОСЛЕДСТВИЯТА от уврежданията, който да координира политиките на цялата изпълнителна власт, включително местната, както и на НПО в сектора и не само. Спешна реформа в начина на екпертизиране – ТЕЛК, която да регламентира начините за преодоляване на медицинските  /а и социалните/последствия от уврежданията. Политика на принципа  „пари-ХУ-интереси”, т.е средствата за хора с увреждания да се ИНВЕСТИРАТ за и във хората с увреждания, а не да се харчат според интересите на чиновници и политици. В момента основната „интегрираща” институция е АСП, тя прилага ЗИХУ, но чрез ЗСП. А ЗСП разполага с правилник за прилагане, който е пълен със субективни /доходни и имотни/ ограничения на правото на подпомагане. Което логично означава, че АСП работи  да ОГРАНИЧИ правото на подпомагане. Като добавим, че се работи със субективния индекс ГМД/ДМД, а не с реална оценка на нуждите на детето/ човека с увреждане, социалният и всякакъв геноцид е пълен.

     В крайна сметка само след реформи можем да говорим за прилагане на Конвенцията за правата на ХУ на ООН. Защото,  ако живеете в държавите, където тази конвенция е закон Божий, там ТЕЛК-ът ви отива в коша за боклук, а институциите се интересуват не от ТЕЛК-а, а от реалното състояние и съответните според него нужди.

    3.Намираш ли смисъл в протеста?

    Да! Иначе  сме или се превръщаме в паразити и съучастници в престъплението „социална политика“ в сегашния й вид.

    4.Какви бяха основните искания и защо?

    Отговорила съм  по-горе, но конкретно – спешно създаване на закон за личната помощ, която да е обезпечена в размер на две минимални работни заплати.

    5.Смяташ ли, че има разлика между родител и асистент?

    Разбира се, че има.  Нали в гимназията и университета не ни учат как да сме родители на деца с увреждания? Щом не ни учат, значи ние сме родители като всички останали – със задължения и отговорности като всички останали.  Нашата  родителска задача е да ОРГАНИЗИРАМЕ живота на децата си и на семействата си, според последствията от уврежданията, а не да се превръщаме в болногледачи, терапевти, обучители и всичко, от което има нужда детето с увреждане, за да реализира потенциала си или просто да  оцелее и да живее щастливо.

    6.Добро решение ли е родителите да бъдат асистенти на децата си?

    НЕ – по смисъла на асистентските програми. Като родител и в този смисъл част от обществените обсъждания как да бъде обезпечен родителският труд за отглеждането на детето с увреждания, смятам, че липсата на  ПОЛИТИКА НА ДОХОДИТЕ за родители на деца с увреждания, липсата въобще или неефективността и пародийността на услуги за децата ни, доведе до това, родителите масово да искаме да ни назначават за асистенти. Отне ни няколко години и ужасно много прахосани пари, от които се облагодетелстваха чиновниците, докато осъзнаем, че не е нужно да сме асистенти на децата си, за да увеличим със жълти стотинки доходите си, които пак отиват за нуждите на децата ни, а не за нас,  каквато е логиката на тези програми в ЕС. Социалните чиновници са толкова негодни и некомпетентни,  че, незнаейки  какво да правят, неискайки да  реформират системата, вкараха и родителите в асистентски програми. НЕГОДНОСТ и НЕКОМПЕТЕНТНОСТ в ЗЛОВЕЩИ размери! Което задълбочи и без друго установения административен тормоз и унижения над хората с увреждания и родители на деца с увредания.

    Със закона за предучилищното и училищно образование успяхме да регламентираме мястото на децата с увреждания в масова образователна среда основно, за да измъкнем услугите за деца с увреждания от АСП, а и защото мястото на децата с нужната подкрепа за обучение или образование и терапия е в масова среда, а не в изолатори, наречени „дневни центрове”.

    7. До кога така?

    До постигане на успешна реформа когато и да е.

    Красимира Обретенова

    Интервюто взе Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *