• КАКВО НИ КАРА ДА СЕ ЧУВСТВАМЕ, СЯКАШ СМЕ ТЕЖЕСТ ЗА БЛИЗКИТЕ СИ

    by  • 01.06.2020 • admin, Нина Жишева • 0 Коментара

    Колебах се доста дали да напиша това, камо ли да го изпратя, за да бъде публикувано, по няколко причини.

    1. Не искам да изглеждам неблагодарна.
    2. Не искам някой от хората, които обичам, да прочете това и да го приеме лично. Това не е насочено към някой конкретно, а просто общи наблюдения и мисли.

    Един от страховете ми е да не се превърна в тежест за моите близки. Уверена съм, че не само аз се чувствам по този начин. Мисля, че почти всеки човек с увреждане се чувства така, поне част от времето. Сигурна съм, че другите, които споменават това на близките си, са получили отговор, подобен на този, който обикновено получавам аз – „Ти не си бреме! Ще направя всичко за теб – просто поискай помощ.“ Тук идва нежеланието да изглеждам неблагодарна, защото макар да съм абсолютно сигурна, че хората са искрени, когато говорят така, аз се убедих, че те всъщност не разбират напълно последиците от това твърдение.

    Макар да знам, че моите близки биха преместили небето и земята, за да ми помогнат, почти винаги има нещо, което ме смущава. Има дни, които са по-добри от други, има и такива, които не са. Но през повечето време, ако имам нужда от помощ, то аз винаги се нуждая от нея– не само днес или утре. А упоритата гордост ми пречи да моля за помощ непрекъснато.

    Повечето хора се чувстват добре, когато помагат на другите и с ентусиазъм го правят, когато могат, когато ги помолят – първи път, втори път, трети път и дори четвърти път. Обикновено, когато пети път помоля за помощ за едно и също нещо, започвам да забелязвам разликата в отговорите. Улавям различен тон на гласа, различен език на тялото и дори чувам малката въздишка на раздразнение. В редки случаи дори усещам досада. Тези реакции са особено пагубни, когато идват от съпруг или партньор. Повечето хора искат да бъдат гледани и третирани като равнопоставени от партньора си, така че дори да поискате помощ е достатъчно трудно. А когато нуждата от помощ е посрещната с въздишка на досада или дори раздразнен тон в гласа, това е все едно да ти свият сармите.

    Толкова е обезсърчително да се бориш дори с най-простите задачи, които другите приемат за даденост. Мразя, че само вземането на душ или обличането понякога ме оставя напълно изморена. И да молиш за помощ при такива елементарни неща не е просто трудно, унизително е! Изключително трудно е да позволя на другите да ме възприемат като уязвима или слаба. Логично знам, че уязвимите не са равни на слабите, но е трудно да се преодолее това мислене. Трудно е да преминеш от независимост и да не се нуждаеш от помощ за повечето неща, до това, че трябва да зависиш от другите, за да се справиш с това, което повечето хора считат за незначителни задачи.

    Страхувам се също да не бъда тежест, когато става дума за настаняване. Аз живея с трима други членове на семейството и всички те са много приветливи, но когато се стигна до това, което е необходимо за моето живеене, жилището стана не толкова удобно за останалите. Например, пренаредихме шкафовете в кухнята и поставихме нещата, които използвам най-често, на долните рафтове, за да ми е по-лесно, когато седя в инвалидната си количка. Но това затрудни другите. А аз никога не съм искала да затруднявам другите умишлено.

    Нещо, което правя, за да избегна чувството, че съм в тежест, е да отказвам покани за събития или дейности, на които съм поканена, защото знам, че ще ми трябва някакво съдействие, за да участвам в споменатата дейност. Според мен човекът, който ме кани, и престава си няма какво неудобство бих представлявала аз на това събитие. Много пъти са ми казвали „Ама, моля ти се! Не бих те поканил, ако не бях сигурен, че ще мога да се справя със ситуацията!“, но обикновено не вярвам в това. Хората просто не знаят.

    А ето и моето голямо разкритие – всичко, казано до този моминт, са си пълни глупости! Започнах непрекъснатия процес да отхвърлям идеята, че не съм достойна за такава щедрост. Започнах да преодолявам чувството, че съм направила нещо нередно или лошо, за да причиня болестта си или да я заслужа. Всяко човешко същество се бори с нещо. Моята борба е физическа – мобилност и липса на координация и сила. Ключът е да се уверите, че комуникационните линии се държат отворени. Търпението също е важно.

    Също така осъзнах, че това върви и в двете посоки. Ще призная, че понякога приемам за даденост, че ще получа помощ за нещо. Когато има задача, за която получавам помощ ежедневно, започвам да очаквам да получа помощ, без да си я поискам. Също така трябва да се науча, за да съм сигурна, ясно да съобщавам очакванията си. Трябва да се уверя, че изяснявам за какво имам нужда от помощ. Има много задачи, при които имам нужда от помощ само при започване или завършване – така че не искам някой да ми свърши цялата задача.

    Ще продължа да работя върху комуникацията си, както и да приемам хората според думата им. Когато някой ми каже, че не съм в тежест, трябва да му вярвам и да не проектирам собствените си несигурност и страхове върху тях. Ще се справя – обещавам!

    Триш Уебър

    Превод – Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *