• Колко често виждаш четвъртия кадър?

    by  • 17.03.2013 • Твоята позиция • 0 Коментара

    Думите ‘стереотип’ и ‘предразсъдък’ определено носят негативно значение и да кажеш на някого, че ги притежава определено се смята за обида. Само че според психологията тези понятия не са задължително отрицателни. Напротив, те са дори напълно необходими в живота на един човек. Сложно казано, те са нужни заради така наречената ‘когнитивна икономия’. А на по-достъпен език това означава, че човек, възприемайки света около него, изгражда модели на често срещано поведение и ги запаметява, така че в бъдеще, когато отново срещне подобни ситуации, да може да реагира бързо, а не да му се налага да анализира случващото се и чак тогава да предприеме действие – стратегия, която може да спаси живот. С две думи – стереотипите спестяват време на мозъка ни, който е ограничен в качеството си да обработва информация. От еволюционна гледна точка тези модели са крайно необходими и практични, затова те съществуват и днес всъщност. За пример мога да дам една реклама, излъчвана в британския ефир преди години. Първият кадър от рекламата показва млад мъж с гола глава, раздърпани панталони, широко яке и кубинки, тичащ по тротоара на една улица. В следващия кадър от друг ъгъл камерата показва как младият мъж бяга към по-възрастен мъж, облечен с костюм, носещ куфарче и вървящ спокойно по същия тротоар. Третият кадър включва младият мъж застигайки в гръб другия и събаряйки го на земята, а в последния – една купчина с тухли се изсипва от строеж точно на мястото, където е бил мъжът с куфарчето. До преди последния кадър никой не би си помислил друго освен, че младият мъж агресивно напада другия участник в сцената. Защо е така? Много просто – ние съдим за една ситуация по това колко често срещана е тя. Голата глава, дрехите и обувките на актьора в рекламата неминуемо се асоциират с агресивен тип поведение и затова заключението, което мозъкът ни прави е, че става въпрос точно за това. Но мозъкът греши.

    Колко ли често правим подобни грешки? И което е по-важно и обезпокоително – в истинския живот имаме ли на разположение четвърти кадър, който да ни покаже нагледно колко  сме сбъркали в преценката си?

    Наскоро направих една такава грешка, но тъй като имах щастието да видя ‘четвъртия кадър’, тя стои в съзнанието ми на преден план вече месеци наред. Срещнах едно 18 годишно момиче в инвалидна количка, което не може да говори (наместо това издава нечленоразделни звучи), движи тялото си некоординирано, носи слухов апарат и слюнка от време на време тече от устата му. То обаче беше участник в обучителен семинар наравно с мен. Първоначално реших, че или е станала грешка, или въпросното момиче е попаднало там по незнайни причини за мен. Присъствието на Бет (така се казва момичето) разбира се не ми пречеше, гледах отначало на нея със съжаление и избягвах да влизам в контакт. Просто мислех, че тя няма да ме разбере, че е тежко умствено увредена и няма да мога да проведа смислен разговор с нея. На втория ден обаче установих, че Бет е много, много повече от това, за което я мислех. Бях и лепнала етикет без дори да си направя труда да проверя има ли наистина основание да си съставя това менение. Съдих по външни белези, генерализирах ситуацията, а какво право имаме да обобщаваме така, когато става дума за човешки същества? Бет наистина страда от тежки увреждания, но външният и вид далеч не отговаря на интелектуалните и способности. Пишейки на специален компютър, изговарящ въведения текст, ние започнахме да общуваме и така разбрах, че пред мен стои една красива душа в обвивката на тяло, карайки повечето околни да я подценяват. Колко ли ужасно се е чувствала, когато съм я подминавала или съм и се усмихвала със съжаление? Колко болка можем да причиним без да се замисляме! Макар че стереотипите са полезни модели понякога, еволюцията на ума би трябвало вече да ни поведе в нова посока. Ние сме мислещи, отговорни за постъпките си същества, и не бива да разчитаме единствено и само на автоматизирани механизми. Понякога е нужно да отделим малко повече време и усилия, за да разберем някого, да влезем в неговия свят и да се поставим на негово място. Пропускаме толкова шансове, ако не го направим. Не е лесно, но кой е казал, че всички хубави неща стават по лесния начин? А това със сигурност би било нещо хубаво – да разшириш кръгозора си, да приемеш различното и да видиш красивата му страна. Това само обогатява човек и аз се чувствам точно така (обогатена) след срещата ми с Бет. Та тя кара шофьорски курсове (аз – не), има уеб сайт (аз – не). С какво тя е нещо по-малко от мен?

    Призовавам всеки, който чете тази моя изповед, да не повтаря моята грешка! Не ставайте жертва на закодирани, еволюционни механизми, а мислете! Мислете, че хората с увреждания около вас не просят вашето съжаление, а копнеят за достоен живот. Това да можеш да ходиш например не е задължително изконна мечта на всеки в инвалидна количка, който срещате. Запитайте някого на колела за мечтите му и се хващам на бас, че ще чуете отговор, близък до това, за което мечтаете и вие – да имат хубава работа, да пътуват, да имат готино гадже… Физическите ни възможности не са всичко на този свят и те не би трябвало да са определящи в отношенята ни с хората. От всички  нас зависи в какво общество живеем, а повярвайте ми – такова без предразсъдъци и стереотипи – е по-доброто място за живеене за вас и вашите деца. И така, следващият път като срещнете някого с физическо увреждане, не свеждайте поглед и не мислете колко ли е нещастен този човечец, той може да е постигнал всъщност повече и от вас! Дайте равен шанс за изява на всеки и ще се изненадате какви светове ще се разкрият пред вас. Успех!

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *