• Колко самотно е да бъдеш младеж с увреждания

    by  • 18.11.2020 • admin, Нина Жишева • 0 Коментара

    В седмичната ми терапевтична сесия преди няколко дни, аз и моят терапевт говорихме за моята борба с умствени и физически увреждания. Аз съм само на 21 години и, въпреки че никога не съм го проумявал съзнателно, тя ми помага да разбера колко трудно ми е било през последните няколко години. Тя ми напомня, че съм млад и ми е позволено да бъда разочарован от предизвикателството на живота, особено по начина, по който го преживявам. Говорихме и за приятелите, които съм загубил поради моето увреждане. Те не можеха да бъдат зрели или уважителни към мен и предизвикателствата ми, така че трябваше да се разделим, но това практически ме остави без приятели.

    Моят терапевт ми каза, че освен ако не се изправя пред тези предизвикателства, животът ми ще стане много самотен. Никога не бях мислил за това, но то е точно така – самотно ми е. Нямам много споделени житейски преживявания с хора на моята възраст: дузина бутилки хапчета на бюрото ми, разстройство на движението, три психични заболявания и няколко други по-малки медицински предизвикателства, единствена мярка, която да запълни пропуските завинаги. Всъщност все още не съм срещнал някого на моята възраст, който дори да е близо до това да знае какъв е животът за мен. Тогава тя ме попита нещо, което много ме натъжи и ще обясня защо. Психотерапевтът ми знае, че се боря особено трудно с моето разстройство на движението, тъй като то е толкова публично, видимо и по-рядко срещано при млади хора, отколкото психичните заболявания. И тя ме попита:

    „Би ли се успокоил, ако имаше приятел, който също има разстройство на движението, който също има някакъв тик?“

    Отначало очите ми светнаха и аз я погледнах и казах: „Точно от това имам нужда.“ Би било идеално. Приятел, с когото можех да говоря за моите тикове и който би разбрал откъде идвам. Някой, с когото бих могъл да изляза публично и да не се страхувам, да се смущавам, най-вече защото ще бъда с него и няма да ме интересува какво мислят другите хора. Но какво ще кажете за този въпрос в крайна сметка?

    Тъжен съм по този въпрос, защото нямам начин да намеря такъв човек. Срещал съм много хора с психични заболявания, същите като тях. Но това, от което се нуждая, е някой, който може да се свърже с мен в най-трудните ми предизвикателства. Търсих и търсех организации или групи млади хора с двигателни разстройства и честно казано, не мога да намеря нищо, и това беше още едно напомняне за суровата реалност, в която живея. Аз съм в много малка демографска група на хората с увреждания света. Двигателните нарушения, пропорционално, са много по-чести сред възрастните хора. Всъщност това е доста стандартна крива статистически: вероятността от развитие на разстройство на движението се увеличава с възрастта. Поради това, колкото по-млади сте, толкова по-малко вероятно е да развиете двигателно разстройство или да срещнете някой на тази възраст. Това просто се натрупва върху самотата, която вече изпитвам.

    След като терапевтът ми зададе този въпрос, това е наистина всичко, за което мога да мисля. Знам, че има някой на моята възраст, който може да се свърже с нарушение на движението, с неудобни и понякога болезнени тикове. Знам, че са там, не съм единственият.

    И така, какви са моите опции? Е, мога да се отпусна и да се натъжа, че не чукат на вратата ми. Или мога да поема инициативата и да продължа да търся. Знам, че са там, някъде достъпни за мен, някой, с когото ще се разбера, който ме разбира. Няма да се отказвам от намирането на приятел, защото вече не искам да се чувствам сам.

    Брайън Фу

    Превод – Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *