• Моята бомба по случай празника

    by  • 22.09.2020 • admin, В окото на събитието • 0 Коментара

    Днес е специален ден – Денят на българската Независимост. Хубави думи, силни – България, българско и независимост. Направих си труда и проверих значението на думата „независим“. В речника на българския език едно от определенията е дадено като „самостоен, самостоятелен, отделен, независещ, свободен, волен“, а независимостта е определена като „самостоятелност, автономия, свобода“. Но аз, както винаги, отново се размислих по повода. Истина ли е независимостта на българите? Няма да говоря за политическото положение на България в момента. Това е друга тема, горчива, но не е моята тема точно сега. Моята грижа и мисъл днес са за социалното положение на българите и най-вече на българите с увреждания.

    Преди много години България ратифицира Конвенцията на ООН за права на хората с увреждания, която урежда правата на хората с увреждания и задълженията на държавата за гарантирането на тези права. Но сега аз се питам – И какво от това?!

    По-скоро, но отново преди доста години, българите с увреждания обявиха своя ден за независим живот – 23-ти септември. Но аз отново ще попитам – И какво от това?!

    Ами, нищо! Нищичко не се е променило и на йота! За цялото това време държавата България не е майка за българите с увреждания. Доскоро аз лично я припознавах като тяхна мащеха, но, след като изгубих толкова много приятели, все добри хора, вече я приемам като наш инквизитор-ликвидатор.

    Нека ви разкажа съвсем накратко четири истории. Човешки истории.

    История Първа

    Тя е умна, интелигентна, красива и бих казала дори огнена. Ако не бяха тези нейни качества, бих казала – жена като всички останали. Но! Но тя има увреждане. Тя е тежко физически зависима от подкрепата на други хора, на асистенти. Не може сама да се почеше, вода да си налее, да се нахрани, да легне в леглото си или да стане от него. Тя не може да си позволи да плаща за личен асистент, защото по новия Закон за личната помощ й се полага сума, която е смешна дори за шопинг, та камо ли за заплата на личен асистент, и разчита на нечие благоволение. И, знаете и какво ми сподели веднъж тя? Каза ми „мълча си. Не смея да им противореча, защото иначе ще се откажат да ми помагат.“ Е, моето сърце вече се пропука. Но ще продължа.

    История втора

    Историята отново е история на жена. Поетеса, веселячка, влюбена в четенето и книгите, човек с огромна душа, в която има място за всеки в нужда, пълна с благост и обич. Останала сама преди много години. За нея се грижеха майка й и баща й. Но те починаха и без да искат я оставиха на благоволението на социалното подпомагане. И сега… оххх, какво да ви кажа за сега? Сега всеки ден от общината й изпращат различни хора. Да, в годините, тя е опознала повечето от тях, но някои си позволяват да не отидат при нея навреме или просто да си оставят деня свободен. Та, жената ми разказа как веднъж й се наложило да лежи болна в продължение на дни, защото по Коледа паднала на мозайката в студената тоалетна и, тъй като за общината и хората, които й пращат, Коледа е празнично време. С присъщото си чувство за хумор сподели „е, далече ми бяха кюфтетата и пържолите, които племенницата ми ми беше донесла, но поне послушах доста коледни песни в легнало положение. Простинах! Но пък си полежах и след празниците, когато ме намериха и ме вкараха в леглото под три одеяла. Тогава за първи път в живота си пих лекарства.“ Не се е оплакала в общината, нямала е основание – в почивните дни от общината асистенти не пращат. Сърцето ми ли? Не питайте!

    История трета

    Той беше приятел. Добър човек. С него съм се смяла до задъхване. От него извираше остроумие, хумор и безумна любов към живота. Обичаше да ходи на риба, да скитосва по страната с приятели и да живее, като бохем. Помнеше поименно всеки един от познатите и приятелите си и никога не забравяше рождените ни дни. Пееше и свиреше на китара. Беше душата на компанията. И за него се грижеше майчицата му. Но крехката жена не издържа след като изгуби съпруга си, грохна за дни и си замина и тя. Приятелят остана сам. Сам в стаята си. Състоянието му съвсем се влоши с възрастта. Когато ми се обаждаше по телефона, не пропускаше да ми разкаже колко самотно и тъпо е да гледаш с месеци тавана. Замина в дом. Не знам сам ли си го направи или други му помогнаха, но се „уреди“. Като тежко физически зависим в дома го настаниха на прословутия четвърти етаж. Аз, която знам много добре какво значи това, наричам този етаж The Green Mile или Пътят на обречените. Приятелят почина. Много скоро след като замина в оня дом за хора с увреждания. Сърцето ми вече е напълно пропукано.

    История четвърта

    Тя имаше прекрасен живот. От самото му начало. Беше случила на родители, на приятели, на съпруг. Изучи се, създаде семейство, деца отгледа. Научила се беше да не си оставя магарето в калта – работеше и постигаше целите си. Но само и единствено с помощта на именно тези прекрасни родители и съпруг. Те бяха посветили животите си на нея и нейните мечти. За асистенти държавата все не й отпускаше нищо – тя можеше твърде много. Количката й не я спираше. Да, наистина зад тази количка винаги вървеше съпругът й и буташе внимателно и с много обич. Докато за няколко дни той я напусна. Завинаги. Отиде си и сега всички й казват, че е останал завинаги с нея и й помага отгоре. Бог да го прости! Тя остана сама! И не може почти нищо. В дома си се справя засега, но навън е напълно безпомощна. Самотна, тъжна, отчаяна. За асистент не може и да си мечтае заради жалките стотина лева, които й се полагат за това по закон. Сега тя си седи у дома и чака и нейното време да свърши.

    А историите не са само четири. Умножете ги по десет, по сто, по хиляда. Все човешки истории, истории на добри, но обречени хора.

    Е, сега вече сърцето ми се превърна в бомба! Бомба от гняв. Бомба по случай деня на независимостта. Не, не съм неграмотна, нарочно не го изписвам с главна буква. Прочетете още веднъж историите ми, прочетете отново и определението на думите независимост и независим по-горе. Господи, там се споменават и понятията волност и свобода!!! Аз говоря за оживяване и смърт.

    И накрая да си кажа и аз приветственото слово по случай празника. Ще е кратко, липсват ми много думи.

    Не ви прощавам дами и господа български управници! Нито на вас, членове на националния съвет на хората с увреждания! На вашата мръсна съвест тежат и животите на моите приятели, моят живот, смъртта им!

    Приятели, българи с увреждания, не бива да живеем така. Това живот ли е? Ние можем да си поискаме и да си получим и правата, и достойнството, и живота!

    Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *