• Хора без гражданство

    by  • 29.11.2011 • Нина Жишева • 0 Коментара

    Публикувано от Дейв Хингсбъгър на

    http://blogs.canada.com/2011/11/28/thrown-out-of-the-citizen-ship/

    Вероятно е доста лесно да се отгатне кои са най-често задаваните въпроси, които получавам, като човек с увреждане, който работи с други хора с увреждания, по време на честите си пътувания, за да изнасям своите лекции или да консултирам? „Кои държави са по-напреднали в предоставяне на услуги за хора с увреждания?“ Намирам, че това е много труден въпрос, защото:

    Предполага се, че хората с увреждания са граждани на която и да е страна.

    Колкото и странно да звучи това, аз смятам, че то е казано достатъчно точно. Аз приемам хората като личности с увреждания, имащи своите „права и свободи“, както правят това останалите. Не смятам, че хората с увреждания имат „очаквания“ да бъдат част от социалния договор, който останалите граждани са един към друг – уважение, честна игра, или дори просто благоприличие. Просто не го правя.

    Помислете за света на хората с интелектуални затруднения. Много от тях живеят в системи, създадени от правителствата уж с цел да осигурят тяхната подкрепа. Тези агенции се превръщат в светове в самите светове. Изведнъж тълпи от хора без увреждания, без дори и да си помислят да се консултират с хората с увреждания, сядат и започват да пишат политики. Политики, които засягат живот, свобода и стремеж към щастие. В много части на света, в агенции по цял свят, хората с увреждания имат своите граждански свободи, определени от хора, които те никога не са избирали, от хора, които често  те дори никога не са срещали, от хора, чието мнение за техния живот, нравите и връзката им имат по-голямо значение, отколкото съобразяването с желанията на хората, които се нуждаят от подкрепа.

    Историята на хората с интелектуални затруднения е изпълнена с институционализиране, одобрено от правителството, с насилие. Принудителна сегрегация. Насилствена стерилизация. Принудително поробване. Създадени са политики, които позволяват да се използват шокови интервенции, подобно на боденето на добитък с остени, затварянето им в малки, тесни „кабини извън времето“, контактите със семействата им са ограничени и дори забранени. Тези политики забраняват любовни взаимоотношения, запознанства, поставят брака извън закона, хомосексуалността бива наказвана солидно и и по ужасяващ начин. Някой може да възкликне ах, но това е минало!

    Да, така е, но първо, не навсякъде. Второ, където това вече се е случвало, то премина в историята, без извинение. Необходимостта от токов удар след това не се оспорва от факта, че за сега няма нужда. Но  хората с увреждания вече са свикнали да живеят по такъв начин, отново без извинение. Но дори и ако тези ужасни практики от миналото са закътани далеч във времето, те не може да бъдат скътани далеч в живата памет. Фактът, че гражданските свободи на хората с интелектуални затруднения се определя от правителствата и от хората, които работят в организации, остава. Дайте на някого химикалка, лист хартия и власт, и след това гледайте какво ще се случи.

    Така че, когато говорим за хора с интелектуални затруднения, аз отговарям на въпроса: „Къде го правят по правилния начин?“ Като изобщо не пестя истината. Виждал съм услугата да бъде предоставяна добре, наистина добре. Но се е случвало много рядко. И всичко това е различно за различните агенции, в различнит страни. Една агенция в една провинция, държава, или графство, може да предостави извънредни услуги. Друга агенция, разположена на една миля разстояние, може да предвижда съкрушителен, контролиран вид грижа. На една двойка може да й бъде разрешено да се обича тук, но там да бъдат разделени. Едно лице може да бъде в състояние да оспори мнението на персонала тук, но се наказва там. Едно лице може да има правото да рискува тук, но там е възможно  всякакви опити зрелостта да бъде призната да бъдат забранени.

    Всичко това важи и за хората с физически увреждания, но по различен начин. Други хора определят нашия достъп. Други хора определят възможността ни да ползваме транспорта. Дори, колкото и невероятно да звучи, други хора, които седят в кабинети, определят дали имаме увреждания, които те искат да признаят. Отидох да получа оценка, която да определи дали ми е  позволено да използвам системата за WheelTrans тук в Торонто. Наложи ми се да се оставя в ръцете на човек, само четири дни по-възрастен от сперматозоид, който ме огледа от горе до долу и по най-незаинтересован начин ме накара да му представя уврежданията си. Страхувах да не дам грешни отговори. Съществува ли правилен начин да бъдеш човек с увреждания? Разбирам необходимостта допустимостта да бъде определена, но необходимо ли е това да се направи с подозрение и унижение към мен и с демонстрация на превъзходство и надменност от страната на едно дете с молив?

    Хората с увреждания са тези, които винаги стоят на върха на пръста, който сочи обвинително, когато става дума за публичните разходи и следователно в крайна сметка се свиват в юмрука както на правителството, така и на хулиганите в квартала. По време на моите  пътувания аз се срещам с хора с физически увреждания, които вече не се чувстват свободни да използват собствените си общности. Те вече не се чувстват така, сякаш тяхното гражданство е валидно, сякаш участието им е насърчавано или присъствието им е ценен аспект на многообразието. Нека си кажем истината, когато хората използват думата „разнообразие“, те нямат предвид нас. Защото, аз осъзнавам, че „понятието „ВСИЧКИ“ не означава „ВСИЧКИ““ … поне не винаги.

    Хората с физически и интелектуални увреждания са тези, които са изправени пред обществената бруталност, без следи от безпокойство. Идеята за престъпление от омраза срещу лице с увреждане е почти комична. Само с едно бегло проучване на статии във вестниците за тежки престъпления срещу хора с увреждания, ще откриете, че те са във възход. А ако проучим и медииното представяне на хората с увреждания ще открием, че негативните стереотипи са във възход. Един кратък разговор с човек с увреждания, ще ви разкаже дори доста повече – ние сме уплашени. Опасяваме се, защото на престъпленията срещу нас не се гледа като на сериозни социални проблеми. Опасяваме се, защото преследването на хората с увреждания продължава с неотслабваща сила. Страхуваме се, защото медиите, както и известни личности, и комици, ни възприемат като прекрасна цел за фанатизъм, за стереотип и за подигравка. Опасяваме се, защото винаги сме били считани за другите, като много рядко на нас се е гледало като на останалите.

    Опасяваме се, защото нашето гражданство няма значение.

    Ние не сме канадци.

    Ние не сме англичани.

    Ние не сме американци.

    Ние не сме германци.

    Ние не сме…просто завъртете глобуса и посочете с пръст.

    Загубата на гражданство, загуба на правото на участие в големия обществен договор е плашеща перспектива. Вярвам, че хората се страхуват от уврежданията, не защото вероятно ще трябва малко да се поограничат, а защото те не искат да изгубят статуса си, състоянието си и разбира се гражданството си. Убеден съм, че хората с увреждания по целия свят се чувстват по същия начин, по който се чувстваме и ние – нежелани.

    Преди много време носех ярка риза. Аз рядко се съобразявам с правилото, че дебелите хора трябва да носят тъмни цветове. Веднъж една възрастна дама ме потупа по рамото и каза: „Вие не трябва да носите жълто, защото, така ние можем лесно да ви видим, а ние не искаме това…“ Почувствах се наранен и засрамен от забележката й.

    Но знаете ли какво! Съвсем наскоро се върнах от триседмично турне в Обединеното кралство, където разходите за хората с увреждания е постоянна тема … и там цели два дена носих жълта риза, „Вижте ме!“, си мислех. – Дявол го взел, вижте ме!“

    Може те да не искат да ни виждат. Може те да не искат да ни включват. Но ние сме тук. Ние имаме намерението да останем тук, въпреки че нашите правителства, нашите социални служби и дори нашите семейства може да са изгубили от погледа си факта, че ние сме и винаги ще бъдем равноправни граждани. Аз все още не съм срещал дори и един човек с увреждане, който да е забравил, че докато ние го помним, можем да се борим и докато можем да се борим, един ден можем и да победим! 

    (превод от английски)

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *