• Приказка за Дома и Гърненцето

    by  • 21.08.2012 • Нина Жишева • 1 Коментар

    Имало едно време едно момиче. Едничко на майка си и на баща си. Красиво било момичето, умно и ученолюбиво. Но… злата Орисница го орисала, още над люлката, да изгуби краката и ръцете си. Е, разбира се, както става в приказките, имало и една много добра вълшебница, която хитро се скрила зад завесата, за да изчака прокобата на вещицата и да се опита да развали черната магия. Вярно, не успяла напълно да отмени жестоката орисия, но все пак запазила краката и ръцете, нищо, че за нищо не му служели. Както, по-късно самото момиче обичало да казва, оставила му ги само за завършеност на картинката, за красота.

    Майката и бащата не могли да понесат тежката мъка да гледат осакатената си рожба и всеки ден леели горчиви и тежки сълзи. Дълги години тримата живяли в печал и горест, докато един ден край терасата на тъжното семейство минал лукавият, но бездушен магьосник ЗаконзаХУ. Чул той безутешния плач, който се носел от дома на нещастното момиче. Хитрият му ум веднага усетил, че тук имало нещичко за него. Защото той обикновено правел точно така – откривал хора, които имат проблем да живеят в общата среда. Като увреждане, например,също като това , което имало Момичето. Хитрецът ЗаконзаХУ много обичал да се прави на добър, да се преструва, че върши много и хубава работа за натъжени хора с увреждания, които, оставени сами, без подкрепа, губели надеждата си, умението си да мечтаят, увереността си в бъдещето и в ценността на живота, водел ги в своето тъмно и мрачно свърталище, където изпивал силите и угасявал и последната искрица в душите на тези, които зависели от него. И, за да му бъде по-лесно да мами хората, той избрал да нерече мрачната си омразна бърлога „Дом“.

    Та такаааа, дочул горчивия плач от дома на Момичето ЗаконзаХУ, потропал на вратата и предложил на отчаяните родители да вземе детето им, да го заведе в красив и просторен дом, където скъпото им чедо щяло да живее спокойно и щастливо, да срещне много приятели, да има вечен празник. И не само това! Хитрият ЗаконзаХУ дори обещал на отчаяните родители, че самият той щял да се грижи за рожбата им – да я храни, да я облича, да разтребва и подрежда дома й, да я лекува.

    Зарадвали се родителите, изтрили сълзите от лицето си и с трепет и радост поверили дъщеря си на сладкодумния лукавец. Та нали те толкова много желаели само най-доброто за свидното си чедо.

    Момичето също много се зарадвало. Събрало набързо малкото си багаж, грабнало многото си мечти, подредило внимателно веселите си усмивки – там те щели да й бъдат от голяма полза, поизлъскало отдавна забравената си надежда и се отправило на път, водено от хитрия и лукав ЗаконзаХУ. Никой от родния дом на Момичето не понечил да го спре. Само старата му мъдра баба, тази, която всяка вечер му четяла от шарените книжки чудни приказки за това колко по-красив и чуден би бил светът, само ако нещата се вършели по мъничко по-различен и правилен начин, само тя припнала разплакана след внучето си. Опитала се старата жена да го спре, да му припомни за красотата и правилните неща, но детето било непреклонно. Тогава добрата старица мушнала в ръцете на детето едно мъничко пъстро изрисувано глинено гърненце – пази го, баби, може и да ти потрябва някой ден – прошепнала бабата и останала да гледа тъжно след заминаващото Момиче.

    Не вървели дълго, не минали през десет планини, не прекосили горите Тилилейски. Съвсем скоро те двамата стигнали до Дома, скътан в самия край на съседния град, далеч от хорски погледи и глъч. Да, сградата била наистина бяла – стените й били покрити с бели фаянсови плочки, така по-лесно се почиствало. Да, вътре било много чистно – дори миришело на хлорна вар и лизол. Да, в Дома живеели и други хора, които също като момичето били поразени от капризите на злата Орисница – кой нямал крака, кой нямал ръце, кой и двете, но всичките хора били като сенки, животът у тях бил или угаснал или дълбоко заспал. Да, в Дома наистина започнали да хранят Момичето три пъти на ден, но никога не го попитали какво му се яде точно на него – порционът бил съобразен с възрастовата група, храната се раздавала в определен час и след това старателно се прибирала – за да не се развъждат хлебарки.  Даааа… такива ми ти работи.

    Нямало какво да направи Момичето, примирило се с белотата, с чистотата, с храната, с железния ред. А то толкова много обичало и мечтаело да си има пъстра стая, да слуша силно музика, за вижда любимите си книжки и вещи разпиляни навсякъде, ей така, за да са й подръка винаги. Тук, обаче, такива неща не били позволени. И най-страшното и тъжното било, че в момента, в който пристъпило прага на Дома, ЗаконзаХУ пуснал ръката на самотното дете, отпрашил нанякъде и не се видял повече.

    Както се казва в приказките, малко ли минало, много ли, не мога да кажа, но Момичето пораснало. Сталано красавица за чудо и приказ. През тези години Момичето срещнало Момчето, харесали се двамата, обикнали се, подали си ръка. Създали си детенце – кресливо мило възопче, което с веселия си смях и с гръмогласния си рев нарушило спокойствието на ЗаконзаХУ, раздрало тишината в бърлогата, наречена Дом, изцапало стерилната чистота на заведението. Тази дързост дотолкова разтревожила ЗаконзаХУ, че той веднага нахлул в света на Двамата и отнесъл рожбата им, дал я в друга бърлога, съвсем същата като тази, но с малко по-различно име.

    Минали още години, Момичето продължавало да живее в Дома, но  лицето му станало бледо, душата му останала празна, очите гледали тъжно в безкрая, сякаш търсели нещо, но все не го намирали. Само ръцете му силно стискали малкото писано глинено гърненце на бабата, в което били събрани горчивите сълзи от времето, когато Момичето все още можело да плаче. Далече в миналото останало това време. В днешния си ден Момичето не можело дори и да си помисли да напусне Дома – навън било страшно. Там нямало кой да го храни, да го облича, да разтребва стаята му, да мери температурата му. Единствено малкото писано гърненце на бабата все още разказвало тихичко приказките за това колко по-красив и добър би станал светът, само ако нещата били променени съвсем, ама съвсем мъничко. Ако станели по-истински. Но затова Момичето просто трябвало само да реши да отвори чудното бабино гърненце и да позволи на приказките да се случат.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    One Response to Приказка за Дома и Гърненцето

    1. Pingback: Приказка за Дома и Гърненцето « uvrejdania

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *