• Хорор-терор приказка за Системата и нейните деца

    by  • 17.07.2013 • Нина Жишева • 0 Коментара

    От известно време на мен, родолюбката по рождение, все по-често започва да ми се иска да се бях родила другаде. Все по-тъжно и мрачно ми става на душата в тая страна. Все повече неща започват да ме болят, да ми вадят очите, да ме обиждат и да сломяват достойнството ми. Чувствам се някак си болна и тъжна. Но не от физическа болест. Системата ме мори бавно и последователно. Опитвайки се да открия причината, за да реша проблема си, често съм си мислела, че проблемът е у мен, получила съм сигурно някакъв срив в имунната система, уменията ми за борба и съпротива са отпаднали, закърняли са. И тъкмо се чудех каква алтернативна терапия да приложа, колко витамина са ми необходими, за да се възстановя, срещнах една прекрасна млада жена, която също ми се видя непривично унила и някак си смачкана. Както обикновено, започнахме да споделяме момическите си неща и тя ми разказа най-безумната и абсурдна история, която някога бях чувала.

    Напълно съзнателно ще променя имената както на селището от историята, така и на героите й, надявам се всички ще разберат защо. Просто ще започна като поета:

    „Тя, случката, станала в село Могила…“ Та, в село Могила, закътано някъде в пазвите на Балкана, където къщите все още имат зеленясали плочи на покривите си, а коминчетата пушат лениво и зиме и лете, има един Център, в който център функционира едно защитено жилище, което предлага „социални услуги в общността“ на млади хора с физически увреждания. Започна ли вече да ви прилича на яйцето, в което е скрито сърцето на Кашчей Безсмъртни? Тук е моментът дебело да подчертая ФИЗИЧЕСКИ увреждания! Не интелектуални, не психически, не ментални! Наблягам на този факт, защото той означава, че в това жилище няма хора, поставени под запрещение. И от тук нататък ще цитирам всичко, което ми сподели моята млада приятелка, която е живяла дълго време в дома в село Могила.

    „От там познавам много хора и създадох доста истински приятелства и, макар аз да живея в София, а те много далеч от мен, връзката помежду ни е силна. Наскоро ми се прииска да поканя един от приятелите си на гости, тъй като така от дълго време все не ми се отваряше възможност да ида там, а пък и реших, че ще е хубаво за момчето да се откъсне от средата в жилището за малко и да дойде в големия град – щяхме да се разхождаме, да го запозная с моите други приятели, щяхме да пием биричка, да ядем пържена цаца (не че там такива неща липсват, но все пак ми се стори разнообразие, пък и сметнах, че всичко това си е наша работа и ние имаме право да се срещаме и да бъдем заедно). Обадих се на директорката на Центъра и я попитах дали това би било възможно. Тя ми каза, че няма никакъв проблем.“ Прекъсвам цитата, за да ви подготвя, че от тук нататък следва съспенсът и безумието на историята, тъй като дойде времето за онова известно НО, което винаги пишем с големи букви и което променя всичко. „…НО най-напред трябвало да уведомим социалната работничка, която отговаря за момчето. Разбрахме се, след ден-два да се чуем отново. След няколко дни приятелят ми ми писа, че трябвало да подам молба до служба Социални грижи, с която да ги уведомя за точния адрес, на който ще бъдем и срока на посещението. Реших отново да разговарям с директорката за повече подробности. Това, което тя ми каза бе, че в молбата трябвало да спомена, че сме роднини, за да можело да се увеличи шансът молбата ми да бъде удовлетворена и че тази процедура е необходима, тъй като, в нашия случай, моят приятел щял да напусне една община и да иде в друга за конкретния период. Съгласих се да напиша документа и, макар да нямаме роднинска връзка, обявих такава, за да може посещението да се осъществи, въпреки че не разбирах защо приятелството между двама души да не е достатъчно основание те да си ходят на гости. Посочихме и срок за идване, като моят гост имаше право да остане у нас не по-дълго от 10 дни (Само?!). Трябваше да спомена и за наличието на достъпност в апартамента ми, тъй като моят приятел е в инвалидна количка. Принтирах молбата, подписах я, след това я сканирах и пратих по emaila на директорката. На следващия ден, моят приятел ми се обади, за да ми каже, че пътувал към регионалната служба Социални грижи, за да подаде лично молбата и да отговори на евентуалните им въпроси – дали ме познава наистина, дали сме роднини, с каква цел е пътуването и т.н. Стиснах палци и започнах да чакам решението. Не след дълго „чаканият ми гост“ се обади отново и ми съобщи, че трябвало да се издаде удостоверение, че сме роднини (което естествено, е невъзможно, но не съм готова да дам кръв за ДНК анализ, страхувам се!), както и да очаквам проверка на посочения от мен адрес, дали архитектурната среда в апартамента ми е достъпна за него. И двамата бяхме безкрайно разочаровани и, когато позвъних на директорката, за да я попитам защо са необходими всички тези глупости, отговорът й беше „Системата е такава…“.

    Младите хора все още чакат решения и експертизи да бъдат извършени, стискат силно палци и чакат вездесъщата сенилна Система да се произнесе дали Симо от село Могила ще може да посети за 10 (ДЕСЕТ САМО!) дни приятелката си Мария от София.

    А аз седя, подпряла брадичка и си мисля Мозамбик или Виетнам да избера, и да приема за своя друга родина, защото в тази позволихме на Системата да се изроди до такава степен, че започна да изяжда децата си.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *