• Смешно ли е увреждането

    by  • 20.10.2020 • admin, Нина Жишева • 0 Коментара

    Мъжът влезе в репетиционната и го посрещнах аз, жена в инвалидна количка. Изглеждаше някак смаян, така че му се усмихнах и казах: „Здравейте, аз съм Илейн – аз съм председателят, тъй като аз съм този, който седи на стола[1].“ Моят слаб опит за хумор отплава безрезултатно над главата му, но поне приятелят, с когото бях, го намери за смешно. През годините съм си правила и други – вероятно също толкова лоши – шеги за инвалидната си количка и е интересно да виждам реакциите. Някои хора се смеят, а други се чувстват неудобно.

    Смешни ли сме?

    Това ме кара да задам няколко въпроса. Добре ли е да се шегуваме с това, че имаме увреждания? Трябва ли да бъдем източник на забавление? Трябва ли да ни се смеят? Разбира се, има голяма разлика между „осмиване заради увреждането“ и „хумор с увреждането“. Първият тип хумор обижда и очерня, но вторият е просто удоволствие от ситуация, която случайно включва увреждане. С други думи, добре е да се смеете с хора с увреждания, но не и над тях.

    Инвалидността и хуморът могат да бъдат добри партньори. Например, в телевизионната програма „The Last Leg“ има водещи с увреждания („три момчета с четири крака“), които отворено и открито се забавляват с уврежданията и позволяват на публиката си да задава въпроси, които обикновено не биха посмели да зададат. За първи път беше излъчен по време на Параолимпийските игри през 2012 г. и току-що завърши 14-та си поредица. Програмата предизвика много дискусии в медиите за това дали уврежданията и комедията могат да работят заедно. Те доказаха, че може.

    В другия край на скалата са така наречените артисти, които се подиграват на хората с увреждания по начини, които надхвърлят лошия вкус. И така, къде е границата между смях и присмех?

    Фалшиво забавление

    Инвалидността винаги е била богат източник на забавление, още от ранните неми филми. В Blind Man’s Bluff (1903), например, уж сляп, еднокрак просяк забелязва, че минувач му е дал фалшива монета, така че удря минувача с дървения си крак, което предизвиква смеха на публиката. Някои хора очевидно са сметнали, че подигравките с физически недъзи са приемливи, стига героите да не са наистина хора с увреждания. И така, добре ли е тогава? Можем ли да се смеем, защото това е само преструване?

    Дори Чарли Чаплин използва темите за хората с увреждания във филмите си, за да партнира на симпатичния си скитник. В City Lights (1931), Скитникът си мисли да спечели сърцето на красива сляпа продавачка на цветя. Историята е, че тя смята, че той е богат, така че след неизбежната поредица от недоразумения и неуспехи, той осигурява парите за операция за възстановяване на зрението ѝ. Мнозина го смятат за най-добрия филм на Чаплин, правен някога. Тъжното е, че момичето си няма име и в надписите към филма тя е посочена само като „Сляпо момиче“. Всъщност ролята беше изиграна от Вирджиния Черил и Чаплин призна, че при кастинга, целта му е „да намери момиче, което може да изглежда сляпо, без да накърнява красотата й.“ Чудя се кого биха постъпили сега – красива актриса, която се преструва на сляпа или сляпа актриса?

    Извратено забавление

    Най-накрая се присъединих към масите, които са гледали The Greatest Showman, изключително приятния и успешен филм с участието на Хю Джакман (сладък!) в ролята на шоумена Финиъс Т. Барнъм (никак не сладък!). В реалния живот той е предприемач, политик и филантроп. Но той е най-известен със своята менажерия и цирк, изпълнен с …… ОК, какво точно? Изроди! Речниковата дефиниция на изрод е „човек, животно или растение с необичайна физическа аномалия“. По всяко определение говорим за деформирани същества с увреждания. Нека разгледаме само три от неговите действия.

    Чарлз Стратън (изигран от Сам Хъмфри във филма) имаше скелетна ахондроплазия, или казано с други думи – джудже. Той беше звезда на цирка и дори обиколи Европа, но Барнум всъщност го е открил, когато е бил само на четири години. Той показа изобилие от природен талант и с тренировки от Барнум беше научен да имитира хора от Херкулес до Наполеон. Той получи сценичното име Tom Thumb (Палечко) и от петгодишна възраст пиел вино, а на седем пропушил пури. Всичко за забавление на публиката.

    Брадат хумор

    Героят във филма „Dog Boy“ (изигран от Лучано Акуна-джуниър) е базиран на историята на Федор Йевтичов, руснак с медицинско състояние, наречено Хипертрихоза (известен също като синдром на върколака) и представлява неестествено количество косми по лицето и тялото . Той бил на турне с френски циркове, докато не бил докаран в Америка от Барнум, когато е на 16. Барнум разработва напълно фиктивна история и го накара да ръмжи и да лае като куче, когато го  показвали на публиката. Всичко за забавление на обществеността.

    Друг космат герой е Брадата дама, базирана на американка от Вирджиния на име Ани Джоунс. (Във филма името й бе променено на Малката Луц, ролята е изиграна от Кийла Сетъл и озвучена от момче, за да се получи фантастичен глас). Няма обяснение за състоянието й, но тя става най-брадата дама в страната и редовно обикаля с Barnum’s цирк. Тя става говорител на другите изроди, дума, която се опита да премахне от бизнеса. Ани очевидно не се е чувствала като изрод. Брадата й може да е грозна, но това означава ли, че тя трябва да бъде източник на забавление?

    Забавление или експлоатация?

    Може би така наречените изроди на природата, събрани от Барнум, за да им се присмеят и подиграват, са нямали друг избор, освен да се оставят да бъдат експлоатирани по този начин. Много се наслаждавах на „Най-великия шоумен“, но сега осъзнавам, че ужасът на живота за много от неговите експонати и кои всъщност са били те е бил премълчан.

    Когато гледаме филм, е лесно да отблъснем всеки дискомфорт, когато виждаме хора, изобразени като изроди, тъй като по принцип знаем, че всички те са актьори, които могат да свалят протези или косми по лицето си. Но не можем да пренебрегнем факта, че дори през 2017 г., кастинг режисьорът открито призна, че търси „странни кандидате“, които могат да пеят и танцуват. Просто казвам.

    Отвъд лошия вкус

    Сигурна съм, че много (или поне повечето) хора никога не биха мечтали да се посмеят или да омаловажат някой, който е с увреждания. Но има случаи, когато хората с увреждания се третират с толкова лош вкус, че просто не бихте могли да си представите. По-рано тази година снимка на актьора Майкъл Джей Фокс беше публикувана във Фейсбук. Както вероятно знаете, през 1991 той беше диагностициран с болестта на Паркинсон г., когато е само на 29. Снимката беше размазана, нефокусирана, за да се подиграе с факта, че не може да спре да се движи. Е? Смешно ли е това? Или жестоко?

    А какво ще кажете за Рики Жерве? Във филма си „Живот на пътя“ Дейвид Брент пее песен, наречена „Моля, не се подигравайте с хората с увреждания“. Има препратки към онези, които са „чукнати в главата или чукнати в краката“, тези със „слаби умове“ и той казва на слушателя да „разбере, че може да се наложи да нахраните най-лошите през сламка“, тъй като „това е просто глава на възглавница “. Песента е пълна дехуманизация на хората с увреждания. Може ли някой да ми обясни защо това е смешно? Очевидно не е истинската песен, която трябва да е забавна, но шегата се крие в шока от използвания език. Верно ли!?

    Хумор, който работи

    В наши дни виждаме повече хора с увреждания и аспекти на уврежданията на нашите екрани (и то не от преди време). Понякога ни карат да се смеем. Изминаха само няколко години, откакто гледахме нацупения потребител на инвалидни колички Анди и неговия гледач Лу по нашите телевизии в Малката Великобритания. Може би си спомняте, че щом Лу обърне гръб, Анди скачаше от количката си и започваше да тършува наоколо. Първоначално не бях сигурна как се чувствам по този въпрос, тъй като има хора, които фалшиво се нуждаят от инвалидна количка и това не е смешно за истински ползвател на количка. Но, когато Анди се потопи дълбоко в басейна и след това се върна в количката си, преди Лу да се върне, аз се присъединих към всички останали. Смях се.

    Победителят в тазгодишното издание на Британия търси талант стана млад мъж на име Лий Ридли, представяш себе си като Lost Voice Guy, защото от дете не може да говори. С помощта на съвременните технологии той се превърна в комик и му пожелавам целия късмет на света. Печелил е други състезания за таланти и наистина се надявам, че публиката е гласувала за него, защото е забавен, а не защото има увреждане. Надяваме се, че това е комбинация от любопитство, възхищение и истинска оценка на постъпката му. Като се замисля, когато пеех публично, винаги имаше елемент от мен, който се надяваше, че аплодисментите не са само за „жената в инвалидна количка“.

    Животът е забавно нещо

    Много хора – включително Джон и аз – използват хумор, за да се справят с ежедневната борба за живот на хора с увреждания. Неочакваните трудности, новите симптоми, та и дискомфортът никога не изглеждат толкова зле, ако можете да намерите начин да ги изсмеете. И не, не казвам, че е лесно. През годините с Джон сме развили донякъде черно чувство за хумор, но твърдо вярвам, че намирането на нещо, на което да се присмеем в дадена ситуация, винаги е нещо добро. Надявам се, че други хора ще се посмеят с нас. Не на нас!

    Илейн

    [1] Игра на думи на английски – председател – chairman; инвалидна количка – wheelchair, често само chair

    Превод – Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *