• Винаги съм била такава

    by  • 19.11.2018 • Нина Жишева • 0 Коментара

    За да промените схващанията си за уврежданията

    Животът с увреждане не е шега работа. То е трудно за и хората, които не са с увреждания. Някои се объркват, като видят човек, който функционира по начин, различен от техния. За съжаление, работа на лицето с увреждане е да накара хората да се чувстват спокойно в такива случаи.

    „Какво е това?“ – така питат децата и сочат бастуна ми.

    „Аз ще се моля за теб.“ – казват възрастните и полагат ръка на гърба ми в асансьора, без да ме питат искам ли.

    През годините преживях доста странни взаимодействия с хората; непознати, които се чувстват притиснати да направят нещо, въпреки объркването си. Моят отговор на всеки коментар или въпрос дълго време варираше, но след хиляди, може би милиони срещи и изобилие от изпитания и грешки, най-накрая си изработих реплика, която мен ме устройва, а на другите им изкарва акъла.

    – Какво ти се е случило? – Често задаван въпрос. Несполучлив избор на думи.

    – Нищо, винаги съм си била така.

    Дълго време съм се разпадала при такива срещи. В примера за хората, които обещаваха да се молят за мен, помня, че всъщност им благодарях. В този сценарий има много неща, но две се открояват. 1. Аз не съм религиозна и 2. Проблемът не е моят гръб. Те си мислят, че помагат, така че, разбира се, какво да кажа след като някой нахлуе в личното ми пространство не се съобрази с вярванията ми? … „Благодаря!“

    „Винаги съм била така“ е перфектният отговор на повечето въпроси. Той съдържа точното количество шокиращи фактори, за да предотвратят последващи въпроси и, освен това, е самата истина. Другата ми надежда е, че обърквам мисленето им и предизвиквам тяхното възприятие достатъчно, за да помислят два пъти, преди да коментират следващия път, когато срещнат човек с увреждане.

    – О, това сигурно много боли… – За съжаление, често срещана забележка, последвана от напрегнато лице, докато чака отговор. Моят отговор винаги е „Не!“

    „Ама ти не изглеждаш много увредена! Много добре си си!“ – Средностатистически  мъж, който описва с ръце апетитна фигура.

    Няколко години след като придобих увреждането си, се научих отново да карам велосипед. Моят баланс не беше най-добрият, а левият ми крак непрекъснато падаше от педала, но мога да карам. Съпругът ми, Скот, и аз сега караме тандем, защото съм по-малко отговорна по този начин.

    Неотдавна чакахме на кръстовище да светне зелено и аз е подпирах на бастуна си.  Човек на велосипед се приближи до мен. Гледа ме втренчено известно време и след това се случи … „Знаете ли? Обзалагам се, че можете да карате колело!“ Светна зелено и човекът отпраши, а Скот почти намокри панталоните си със смях.

    – Винаги ли е така? – Човек, говорещ директно на Скот, докато ме бута на инвалидна количка.

    -От катастрофа ли е така? – Много конкретно!

    Когато преразказвам тези срещи, много от приятелите ми и семейството ми са ги преживели с мен. Те реагират по различни начини. Някои са яростни, а други съчувстват на хората. „Ти си много чувствителна! Хората се опитват да бъдат мили.“ Правилно, хората се опитват да бъдат мили, но аз определено не съм чувствителна!

    За всеки, който има опит в тази област, добре. Но за другите, които се сблъскват с невежеството и невъздържания болен интерес ежедневно, понякога ежечасно – ако си изработите умението да се отпуснете, да разберете натрапника и да продължите своя ден, ще станете устойчиви и смели.

    – Харесва ми, че все още се обличаш така. Виж ти! Дори си лакирала ноктите на краката си! „- Млад асистент на летището, посочващ краката ми, докато използвах инвалидната си количка.

    „Напълно те разбирам, бях с патерици за един месец миналата година.“ – прошепва някой в ухото ми, докато минавам покрай него. И след това окуражително ме тупва по гърба.

    Когато един ден вървях през летището в Сидни в моята инвалидна количка, някой се приближи зад мен и започна да я бута „Така и така съм в същата посока.“ – обяснява, докато бута. Обичам да разказвам това, защото е много показателно. Такова поведение буквално е еквивалентно на това да видиш някого на улицата, да го грабнеш изведнъж и да побегнеш с него.

    – Когато ми казаха какво се е случило, очаквах да си малко малоумна или ъъъъ. – Един приятел на семейството. В моя дом.

    – Поне си красива. – Най-често срещаното твърдение в съчетание с една съпричастна усмивка.

    Надявам се, че такива преживявания ви карат да се смеете. Мен те наистина ме развеселяват много. Надявам се, че те подчертават необходимостта от образование и включване в нашето общество. Трябва да помним, че хората с увреждания са на първо място хора и нашата диагноза не е най-важното нещо, което непознатите трябва да знаят, за да могат да ни опознаят. Аз разглеждам тези случки като вид активизъм. Мое задължение е да обучавам другите какво е приемливо и какво не. Също така е мой дълг да помогна на другите хора с увреждания да направят същото.

     

    Angel Dixon

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *