• Всеки има право да бъде гневен

    by  • 14.10.2020 • admin, Нина Жишева • 0 Коментара

    Мислех, че се справям с диагнозата си напълно добре. През първите няколко седмици не чувствах почти нищо. Нямаше сълзи, гняв – нищо. Поглеждайки назад, през първите седмици бях в мъгла; новините все още не ми се струваха реални и още не бях приела новото си състояние. Липсата на емоции от диагнозата ми ме заблуди, че всъщност нищо не е наред.

    Но след това един ден, близо месец след поставянето на моята диагноза – множествена склероза (МС), мъглата на отричането се разсея и депресията зае своето място. Тялото ми се разтресе от ридания и бях обзета от тъга, гняв и чувство на безнадеждност. Изведнъж всичко ми се стори повече, отколкото бях подготвена да се справя. Това не беше „нищо“, тъй като се опитвах да се успокоя. Това беше страшно. Множествената склероза не е болест, с която можете да се преборите и да се излекувате; това е болест без лечение. Не знаех как ще изглежда бъдещето ми и тази несигурност беше плашеща.

    През следващите месеци се чувствах сякаш тъмен облак се е настанил над мен. Събуждах се сутрин и за част от секундата забравях, но тогава реалността ме връхлиташе и ми напомняше, че вече не съм това, което бях. Сега бях човек с хронично заболяване. Тялото ми вече не се чувстваше същото. Дълго време досега се справях с болката и умората, но диагнозата ми беше доказателство – вярвах, че тялото ми се проваля. Моята собствена имунна система, която трябваше да ме пази в безопасност и здраве, се беше обърнала срещу мен и атакуваше нервната ми система и причиняваше непоправими щети.

    Понякога всичко ми изглеждаше безнадеждно. Чудех се каква майка и съпруга щях да бъда с това заболяване? Какво бих могла да постигна в живота си? Бих ли била зависим от другите, ще бъда ли тежест за тези, които обичам? В най-лошите си дни се мъчех да стана от леглото и горещи сълзи напояваха възглавницата ми, докато обмислях живот с това заболяване.

    Именно в тези най-мрачни моменти разбрах, че това, с което си имам работа, е мъката. Често мислим за етапите на скръбта, както е илюстрирано от Елизабет Кюблер-Рос, като етапи, запазени за болката, която изпитваме след смъртта на любим човек, но тези етапи могат да се прилагат и когато заживяваме с променяща живота диагноза.

    С няколко думи, изречени от моя невролог: „Вие имате МС“, целият ми свят се промени. Съвсем естествено беше да преживея период на скръб за живота, който имах преди и за бъдещето, което си бях представял. Не можех да потисна мъката си, да я пожелая или да я накарам незабавно да изчезне с позитивно мислене. Единствената възможност беше да приема скръбта и да си позволя да почувствам всички чувства, дошли заедно с нея.

    Докато все още дълбоко в скръбта си, взех решението, че няма да се срамувам, че изпитвам негативни чувства и няма да се опитвам да избутам гнева и тъгата си под повърхността, преструвайки се, че ги няма. Не бих проектирала фасада от щастие или благодарност, която още не бях в състояние да почувствам. Като общество обичаме да празнуваме историите на хора, които „не позволяват на болестта им да ги спре“ или винаги са имали усмивка на лицето, независимо от болката, която са претърпели, но не вярвам, че трябва да се очаква да скриваме чувствата си или да маскираме болката си заради комфорта или вдъхновението на другите. Исках да си дам разрешение да усетя всичко това, да говоря за това, да пиша за това и да работя с неговата бъркотия, вместо да го задушавам и да го задълбочавам.

    Вече минаха четири месеца откакто ми сложиха страшната диагноза. През това време преминавах през почти всеки етап от скръбта – отричане, гняв, договаряне, депресия – много пъти. Последният етап беше приемането. Започвам да приемам реалността, но съм готова да отделя много повече време, работейки за пълното приемане, че животът ми никога няма да бъде същият. Също така съм готова да преминавам отново и отново през всеки един от етапите в бъдеще. Болестта ми идва с рецидиви и ремисии, така че когато симптомите и функциите ми се влошават и възстановяват, мога да очаквам да преминавам през гнева, депресията и приемането отново и отново.

    Още не съм приела напълно болестта си и начините, по които животът ми ще се промени, но съм приела, че ще усетя множество емоции около тези промени и всяко чувство, което се появява, е валидно. Дните ми не са толкова тъмни, както преди и знам навреме, че мога да стигна до място, където се чувствам в мир с начините, по които хроничните заболявания ще повлияят на живота ми. Ако и вие скърбите, знайте, че не сте сами и че всички ваши чувства, дори и трудните, са валидни.

    Криста Мурияс

    Превод – Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *