• За малко да пропусна най-невероятното изживяване в живота си. Защо?

    by  • 30.10.2014 • Твоята позиция • 0 Коментара

    OLYMPUS DIGITAL CAMERA

    Все още се усмихвам и се пренасям в едно друго измерение, когато през ума ми мине мисълта за това, което се осмелих да направя преди месец, а именно – да летя с парапланер! Не бих се определила като най-екстремната личност, ако такава скала съществува въобще. Парапланеризмът не е бил сред мечтите ми или сред списъка с неща, които искам непременно да изпитам през живота си (а може би трябваше да е!). Просто винаги съм се възхищавала на онези малки точици в небето с големи ‚парашутоподобни‘ крила на тях. Не съм си мислила, че мога да бъда като тези точки в небесата и някой ще гледа мен от земята и ще си мисли това, което си мислех и аз, когато бях на тяхно място. Сигурна бях, че да полетиш така свободно е велико изживяване, но срам ме е да призная, не ми беше дошло на ум да мечтая и аз да изпитам това. Камо ли да си го поставя за цел. Защо?

    Мисля, че причината е в това, че сама си поставях граници. Граници на възможното, граници на ума и тялото. „Не мога“, „не е за мен“, „няма да се справя“, „само смели до безрасъдство хора го правят“ – мисли от този род трябва да са владеели съзнанието ми, на подсъзнателно ниво, а може би и съвсем осъзнато. Това е толкова тъжно. Колко ли възможности пропускаме, защото ни е страх и се съмняваме в собствените си способности? Не знам дали е вярно, че Марк Твен го е казал (винаги съм се чудела дали мъдрите мисли, приписвани на известни личности, са наистина техни), но със сигурност смятам за вярно това, че човек като погледне 20 години назад в живота си съжалява много повече за нещата, които не е направил, отколкото за грешките, които е допуснал.

    Липсата на малко дързост и нерешителността са сред най-големите ‚вредители‘ за мечтателя. Те са в състояние да прокарат дълбоки корени в ума ни и упорито да разяждат всеки полет на мисълта ни, всеки устрем за постигане на нещо повече от това, което можем да направим извън ежедневната ни зона на комфорт. В тази зона е топличко и уютно, сигурно и спокойно. Едва ли е лошо да имаме нещо такова в живота си, но да се ограничаваме единствено до него е престъпление към самите нас

    Сякаш човекът така е устроен, че твърде рядко се вслушва в съветите на околните. Ако беше иначе, то хората нямаше да повтарят едни и същи грешки поколение след поколение… Изкушаващо е сам да стигнеш до някои изводи, до които други отдавна са стигнали преди теб. Не звучи много логично, но е факт. Мантрите „всеки случай е различен“, „всеки си знае хала“ са обикновено и лесно оправдание. И въпреки това от време на време чуждият опит ни влиза в чудесна употреба. Говоря за вдъхновението, за това да ти се прииска да сториш нещо, което друг е постигнал. И понякога не само ти се приисква, а наистина го правиш!

    И така, стигаме до посланието ми до търпеливите читатели на горенаписаното, а именно да ви провокирам да поискате да полетите! Е, кой е казал, че задължително трябва да е с парапланер? (Макар че обмислянето на идеята определено си струва) Имайте дързостта да полетите в съзнанието си. Бъдете дръзки в мечтите си. Никой и нищо не може да бъде такава пречка пред изпълнението им, както вие самите и по-точно вашата нагласа. И обратното – вие самите сте единствено в състояние да превърнете мечтите си в реалност.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *