• ЗАЩОТО МИ ПУКА!

    by  • 06.10.2016 • Кътчето на ..., Нина Жишева • 0 Коментара

    Здравей, драги мой Човеко!

    Защо ти пиша това писмо? Защото аз съм твоят пиър[1], а ти си моят Човек. А защо съм твой пиър? Защото ми пука!

    Пука ми, защото аз си живея живота, правя каквото ми харесва, стига да не преча на другите; ходя, където си искам и с когото си искам; имам семейство, деца; учила съм каквото съм искала; ходила съм по гаджета; влюбвала съм се, в мен са се влюбвали; разлюбвала съм и мен са ме разлюбвали; плакала съм за неосъществени любови и изгубени мечти; пътувала съм до различни места… С по-малко думи казано – живяла съм без никакви ограничения и само както на мен ми се е искало. Взимала съм своите решения, правила съм своите избори. Понякога решенията са били брилянтни, друг път изборите ми са били пълна катастрофа, но винаги съм поемала отговорността за резултатите. Защото всичко това си е било лично мое и никой не е решавал или избирал вместо мен. А ти, драги мой Човеко, не си имал нито една от тези възможности, живял си единствено както ти е било казано, наредено, предписано, определено по нечий чужд график. Да, най-вероятно така ти е ставало все по-лесно – да не поемаш никаква отговорност за нищо, да ти приготвят храната, да ти чистят стаята, да организират вместо теб деня ти, да те водят с групата на екскурзия, но там, където те решат, а не ти. С течение на времето ти, Човеко мой, си спрял дори да мислиш със собствената си глава, потулил си своите мисли толкова дълбоко в главата си, че напълно си ги изгубил. И, живеейки по този „безгрижен“ начин, продиктуван от някой друг, ти си изгубил себе си, идентичността, си, мечтите си, личността си, собствената си воля. Изгубил си живота си! И, от моята гледна точка, всичко това не е никак честно – защо аз да мога да правя всичко, което изброих горе, а ти не се и сещаш дори, че такова нещо е възможно и за теб!? И не само е възможно, но е и твое изконно право, което никой не бива да ти отнема.

    Това, което аз правя, драги мой Човеко, се нарича независим живот! За да живея така, не са ми необходими специални умения, знания, квалификация. Не съм ходила в специално училище да ме обучават как се прави това. Просто съм приела себе си най-напред като човек и чак след това съм помислила за увреждането си. Аз, Човеко мой, дори и никога не се представям на другите като човек с увреждане, казвам само името си. Увреждането ми е достатъчно очевидно, за да му обръщам допълнително внимание; достатъчно не го харесвам, за да го изтъквам. А и изобщо не приемам, че то играе определяща роля за моята личност, освен че е създало един по-силен борец от мен. За мен увреждането ми е едно нелепо стечение на обстоятелствата, случило ми се в даден момент от живота ми, оставило отпечатъка си върху тялото ми, но не и върху начина ми на мислене или върху душата ми. У мен никога не е угасвало желанието да живея както всички останали, да не си оставям магарето в калта.

    Спомням си, бях някъде 5-6 годишна. Бяхме заминали при роднини в града на баща ми. По онова време не можех да ходя и майка ме возеше в детска количка. Тогава пътищата в онзи град не бяха асфалтирани, а покрити с дебел слой фина жълтеникава прах, която в дъждовно време се превръщаше в дълбока, мека и топла кал. Тази кал се промъкваше гальовно между пръстите на босоногите деца и ги караше да изглеждат сякаш краката им са направени от шоколад. Та в тая фина прах на майка ѝ беше трудно да бута количката ми пред себе си, затова ме теглеше с две ръце, а аз винаги стисках в ръка някоя дълга, жилава пръчка и си чертаех линии в прахта. Един ден, както си се возехме така, минахме покрай група рошави, прашни, босоноги момчета, горе-долу на моята възраст. Докато се разминавахме, едното хлапе извика високо и доста грубо „Еееее, глейте я па таа – дърта магарица, а още я возят в колич…“ – малчуганът не довърши, защото изпищя пронизително, сви се на кълбо и, ревейки с цяло гърло, яростно зачеса червената следа, която остана от жилавата ми пръчка по краката му. Майка не разбра веднага какво се беше случило, но щом се усети, че съм пернала момчето, веднага бързо ме измъкна от улицата и чак тогава спря, клекна пред мен и хубавичко ми се накара, че деца така не се бият, но през цялото време много зле бореше в шепа напиращия в нея смях. Това беше моят първи случай на борба с хорските предразсъдъци и първата ми стъпка към защита на правото ми да бъда уважавана и зачитана както всички останали. Да, не бива да бием тези, които не ни приемат и ни се подиграват, но в никакъв случай не трябва да им позволяваме да ни унижават и обиждат за нещо, за което не сме виновни.

    Драги Човеко мой, разказвам ти всичко това, само защото искам да те уверя, че лесен и безоблачен живот няма. И мен са ме обиждали заради увреждането ми, заглеждали са ме по улиците с най-различни емоции в погледа, кръстили са се зад мен, плювали са си против уроки при вида ми, казвали са на децата си, че ако не слушат, ще станат като мене, отказвали са ми работа, само заради количката ми, питали са ме като съм в това състояние, къде съм тръгнала да се женя и да раждам деца. Разни глупави чиновници, бездушни хора, хора, които никога не са се замисляли за човещината у човека, всячески са се опитвали да ме откажат да се боря, да ме откажат да живея. И не успяха!

    Това, което искам да ти кажа, драги мой Човеко, не е лесно да бъдеш отговорен за себе си и за живота си, но пък е страхотен кеф. Просто животът ти е това, което ти си направиш от него – учиш; решаваш къде, с кого и как да живееш, къде да ходиш на почивка; можеш да избираш дома си, града, където да живееш. Абе, с две думи – страхотно е! То е същото, като да си хванеш славейче и да го затвориш в клетка. Ще го храниш, ще го пазиш от котки и сови, ще се грижиш за него, но то ще бъде щастливо само, ако му върнеш небесата и възможността му да лети.

    Човекът е създаден да бъде щастлив и да живее свободно, приятелю мой. Затова няма национално законодателство в света, което официално да отнема или дори да намалява тези две човешки права – свободата и щастието – на никого! Дори в Бутан съществува министерство на щастието. Благословена малка държавичка, закътана между Китай и Индия. Една от най-слабо развитите в Азия, но на 20-то място по щастие в света. Та, това, което искам да ти кажа, Човеко мой, е, че щастието не се състои в материалното богатство, а в твоето решение да бъдеш щастлив. Поискаш ли го, никой не може да ти го отнеме повече. И с независимият живот е така. Пожелаеш ли го, колкото и трудности да срещаш след това по пътя си, те само ще те амбицират да ги преодоляваш и нито една няма да те откаже. И животът ти ще става все по-пълноценен, все по интересен, все по-добър и щастлив.

    Е, ето, заради всичко това аз съм твоят пиър съпорт[2] и винаги ще бъда зад гърба ти, за да мога да ти помогна, когато усетиш нужда и започнеш да се оглеждаш за помощ. И ръката ми винаги ще е протегната, за да те подкрепи, когато ти пожелаеш това.

     

    С пиърски поздрав

    Нина Жишева

     

     

     

     

    [1] Пиър – човек с опит, който вече е минал по пътя, по който ти вървиш в момента. Ако ти изпитваш в момента някакви затруднение, спрял си още в началото, не си сигурен дали да продължиш или не, не знаеш как, не вярваш в силите и уменията си, нямаш представа как да използваш ресурсите си, то пиърът вече е минал от там, взел е решенията, научил се е как, изградил е свой ценен опит и може да ти бъде подкрепа, приятел, помощник, съветник. При това, без да те кара да се чувстваш зле от това, че на теб опитът ти липсва, не си достатъчно смел или просто не знаеш какво и как да направиш.

    [2] Съпорт – от английски

    • да поемеш част или цялата тежест, за да подкрепиш някого или нещо;
    • да одобриш, да успокоиш или да насърчиш някого за извършване на нещо

    https://en.oxforddictionaries.com/definition/support

     

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *